Една мисъл ме прободе и започна да пулсира в главата ми, да ме държи будна, докато най-накрая аз вече не издържах и не реших да напиша нещо по въпроса.

  Станах посред нощите, сложих кривите очила и в стаята озарена само от светлината на компютъра започнах да мисля за... любовта. Какво всъщност представлява любовта за хората, които прекалено много пъти са били наранявани, но все пак после пак са прощавали.

 Да се влюбиш е все едно изваждаш всичките си вътрешности на масата, оставяйки една голяма, дълбока, кървяща, болезнена рана върху тялото си и мислейки, че някой друг ще ги пази вместо теб. И тогава заставаш в тъмния, прашен ъгъл, чакайки в болка, мизерия и кървейки.

 Когато се влюбиш, кожата ти се превръща в прозрачна мембрана и всички виждат твоите чувства и емоции - всичко, което се случва в теб. Вече нямаш едно тъмно, тайно, скрито място в цялата си личност. Душата ти е гола и изцяло омърсена.

 Но все пак продължаваш да стоиш в тъмния, мрачен ъгъл и продължаваш да чакаш нещо да се случи, продължаваш да чакаш "чудото". Но това, което всъщност се случва, е по-скоро сценка от филм на ужасите. Сега вече си изцяло изпразнен и мъртъв отвътре. Вече не си нито "ние", не си дори "аз", сега си хуманоид,  бегъл спомен за онова, което някога си бил.

 Когато всичко най-накрая свърши, целият си син и раздран, вътрешностите ти са смазани, кървящи и прашни, забравени на старата маса. Единственото, което ти остава е да си ги вземеш и да си ги прибереш отново в себе си, да чакаш и да се надяваш, че някой ден раната в средата на тялото ти ще зарасне... да чакаш болката да изчезне... да чакаш синините да пожълтеят... драскотините да изчезнат...

Всички рани изчезват с времето... само чакай.