Днес е свободен ден. Вече окончателно решавам да го напусна. Не знам как ще реагира, но въпреки това съм готова да го направя. вземам празен лист хартия и го поставям пред мен. Дълго време не написвам нищо, сякаш  набирам сили, за да направя тази първа крачка. Тази решителна крачка, която трябваше да направя още  преди години.

    Когато най-после написвам думата "Никога..." , ръката ми затреперва. Страхувам се от последствия, които могат да настъпят след това писмо и моя малък опит сама да спася останалото от живота ми. Защото вече познавам гнева му , чувството му за собственост и тази ненаситна злоба , с която мачка хората около себе си и съдбите им.

Илюзията, измамата на така дългото очакване на нещо от този човек, в този момент за мен са само тишината, в която и най-малкият шум отеква болезнено в съзнанието ми. Единствено мисълта да избягам, да се скрия, да изчезна и пак да се появя някъде на друго място, за да започна отначало, раздвижва някакъв порив в душата ми.

Порив, на който така дълго се бях противопоставяла. Толкова дълго, че да се превърна в това, което чувствам днес, а то е ужасно.

       "Антоне, имаше време, през което те обичах. Или може би така смятах. Но дните ми, прекарани с теб, се превърнаха в безсмислие, в безмълвна самота.

       Знам, че когато прочетеш това писмо, ще изпиташ силна омраза и ненавист към мен, като към неблагодарница, на която всичко си дал.

Надявам се с времето да разбереш дали това наистина е така!

      Ако съм искала през времето, прекарано с теб, нещо да ти кажа, то е повече никога да не си и помисляш, че можеш да се отнасяш с хората като с вещи! Че ги познаваш и че можеш напълно да властваш над тях. Няма човек, който в един момент да не предпочете бунта пред унизителното безсмислено живуркане.

     Тръгвам си с надеждата да открия това място, където да започна живота си отново. Където отново да си върна чувството, че съм достойна и полезна личност.                 

                                                                                             Сбогом!"

             Направих го, най-после го направих, е първата ми мисъл, след като сгънах листа и го поставих на масата. И за първи път чувствам облекчение. Бях забравила какво е да ликува душата ми. Изпитвам силното желание да живея. Изпълва ме усещането, че вече имам свобода и бъдеще. Изобщо не си давам сметка, че всъщност, ако в този момент имам нещо, то е само миналото ми и един път пред мен към неизвестността.

           Взимам куфара, обръщам се с лице към стаята, сякаш искам да се сбогувам с всичко. Сбогом, мое минало, прошепвам аз и отивам в антрето. Но чувам шум, който идва отвън. Вратата се отваря, а аз оставям куфара пред мен като единствена преграда срещу този човек и страха ми от него. Не знам какво да направя. Искам да избягам, но вече е късно. Той изпълва рамката на вратата. Застава като непреодолима преграда между мен и свободата ми, а аз трескаво се питам какво прави тук, не трябва ли в този момент да е в своя офис.

       Инстинктивно правя няколко крачки назад и с треперещ глас го питам какво прави тук.

       Той се доближава и нежно ме целува по брадичката. Поглежда връзката с ключове, закачена на закачалката и я взема.

         - Значи заради тези ключове е тук, мисля аз, докато той ме придърпа нежно към себе си и отново ме целува, но този път по челото. Едва удържам сълзите си, които напират. Още миг и той отново ще излезе, но очите му попадат на куфара и страшното започва.

       - Какво става тук? - пита стреснат Антон и ме отблъсква от себе си.

       - Какво мислиш, че правиш? - изкрещява и в същия миг необуздан гняв изчервява лицето му.

        Не мога да открия и дума, стисната в силните клещи на страха.

       - Кучко, ще те убия - притиска ме той грубо до стената така, че дъхът ми спира.

       - Пусни ме, искам да си отида - чувам собствения си глас. - Не настоявай да остана, защото ти уби всичко, което някога съм изпитвала към теб. Всичко приключи...

       - Приключило е за теб, но не и за мен. Чуваш ли, по дяволите - ругае той, но леко отпуска ръцете си от мен. Ако ме напуснеш, с теб е свършено, чуваш ли - свър-ше-но!

        - Да остана, за да бъдеш щастлив ти, но питаш ли се ще бъда ли щастлива аз - чувам гласа си по-уверен и по-приличащ на истинския ми глас. - Повтарям ти, всичко приключи.

        - Ще видим - притиска ме с нова сила той и някак изненадан отронва - Толкова си студена...

        - Прости ми, не исках... Никой не знае кога ще дойде любовта. Тя идва ненадейно понякога, но така си и отива и не пита дали го желаем или не. Имаше време, когато смятах, че ти си всичко за мен, но днес вече не изпитвам нищо. Ни-що!

        - Кой е той? При кого бягаш? Отговаряй!"

          Гледам в упор очите му, мътни от гняв и злоба. Искам да извикам, че съм съвсем сама, но буца от страх дави гърлото ми и в същото време наранената ми гордост не ми позволява да се обяснявам.

 Накрая набирам сила и сякаш от душата ми изкачат мислите, които толкова дълго  бях таила:

        - Човек живее, страда, обича, но понякога отказва да възприеме действителността. Като онези птици, които по-рано се завръщат от юг или по-рано се отправят нататък... И в двата случая умират по пътя от още не отишлата си зима или от насрещни ветрове. Умират от поривите си, които обаче нито можеш да захвърлиш, нито можеш да задържиш като някакви предмети, който можеш да задържиш или да изхвърлиш, когато и както пожелаеш. Чувствата не можеш нито да ги притежаваш, нито да им намериш собственик.

         Любовта е пленяващо обаяние, което рано или късно залязва, така, както и слънцето се скрива от хоризонта. Няма човек, на който не му се иска любовта да трае вечно, ала всичко на този свят си отива. Остават разочарованието, скръбта и болката. Те могат да ни унищожат, но могат да ни направят и по-силни, за да защитаваме собственото Аз и достойнство.

       Сигурна съм, че ме чува, точно толкова, колкото и че не разбира нищо от това, което казвам. Затова почти истерично изкрещявам в лицето му това, което иска да чуе и което може поне за миг да го успокои. Още веднъж това, което знам, че иска да чуе:

        - Няма друг... Пусни ме, искам да изляза!

        Антон ме отблъсква, но толкова силно, че аз се намирам на пода. Следя го с очи, докато той отива към барчето и си налива уиски.

Инстинктивно чувствам, че сега е моментът. Скачам, отивам до външната врата и не вярвайки, че пред мен е свободата, побягвам.