Днес е свободен ден. Вече окончателно решавам да го напусна. Не знам как ще реагира, но въпреки това съм готова да го направя. вземам празен лист хартия и го поставям пред мен. Дълго време не написвам нищо, сякаш набирам сили, за да направя тази първа крачка. Тази решителна крачка, която трябваше да направя още преди години.
Когато най-после написвам думата "Никога..." , ръката ми затреперва. Страхувам се от последствия, които могат да настъпят след това писмо и моя малък опит сама да спася останалото от живота ми. Защото вече познавам гнева му , чувството му за собственост и тази ненаситна злоба , с която мачка хората около себе си и съдбите им.
Илюзията, измамата на така дългото очакване на нещо от този човек, в този момент за мен са само тишината, в която и най-малкият шум отеква болезнено в съзнанието ми. Единствено мисълта да избягам, да се скрия, да изчезна и пак да се появя някъде на друго място, за да започна отначало, раздвижва някакъв порив в душата ми.
Порив, на който така д ...