Запознахме се през една зимна и студена  вечер. Намерихме се сякаш винаги сме се търсили и не сме се откривали. Бяхме толкова различни. Толкова, сякаш не се понасяхме. Началото беше странно и различно. Празни думи, без никакви чувства... С всеки изминал ден тези безчувствени думи се превръщаха в най-важните думи през деня, вече топли, нежни, искрени. Чаках с нетърпение вечерта, в която ще ми каже "лека нощ" и аз спокойно ще заспя в мекото си легло с мисълта за него. За най-важния за мен човек.  Вечер след вечер... Дълги разговори, пълни с емоции, вълнение, радост, съчувствие и понякога тъга. Той беше човекът, с когато можех да говоря за този ужасен живот без да се притеснявам, защото ме изслушваше и ми казваше неща, които ми харесваха и исках да чуя. [...] Не след дълго той поиска да излезем... Притесних  се. Заболя ме коремът и му отказах. Просто не можах. [...] Дадох си сметка, че започвам да изпитвам чувства към него. Появи се точно, когато имах нужда от това, а мислех, че повече няма да се влюбя и го исках... Мислех, че ще се откаже от мен след като аз му отказах да излезем, въпреки че постоянно си представях какво ли щеше да бъде и не си давах сметка колко много се нуждаex от него. Колкото и да се изненадах после, разбрах, че не ме е забравил. Трябваше да преодолея тъпия си страх и срам и да отида при него. Не можех да живея повече така. Събрах смелост и просто се съгласих на второто му предложение, предложено с лека нотка на срах, на притеснение дали и този път ще му откажа. Съгласих се. Видно се зарадва, нямаше търпение да се види с момичето, което тайно обожаваше, но не искаше да признае. [...] Скоро се видяхме. Той се оглеждаше объркано сякаш знаеше, че няма да дойда. Гледах го. Забравих всичко, не знаех къде съм, виждах само него, беше прекрасен!  Бавно и страхливо се доближих до него. Представих се. Известно време се гледахме в искрящите от любов очи и не знаехме какво да кажем. И двамата бяхме много притеснени, но не спряхме да се гледаме. По-късно, когато отново се събудих от този транс, се разхождахме из Центъра, хванати за ръка и говорейки спокойно за нещо... Нещо маловажно в сравнение със силните ни чувства. Тази среща беше първата ни. Най-страхлива, чаровна и някакси по детски наивна. След нея следваха и още много. Влюбвах се в него все повече и повече, а и той в мен. Никога няма да забравя онзи прекрасен ден, когато ми каза тези две толкова топли и чакани думи. И аз го обичах много. Тогава всичко едва започваше. Когато се сетя за онези дни, усещам мирис на нежна истинска любов, неговия парфюм и усещането на любовта, на онези пеперуди, познати на всички ни.  Тогава още откривахме колко много си приличаме. [...]  Минаваха седмици и аз все повече ставах зависима от него. Той беше моят наркотик, без който не можех и секунда. Все повече и повече полудявахме от любов, всеки ден - щури глупости... от любовта... А толкова много си приличахме. С всеки изминал миг той опознаваше моя свят и аз неговия. Приличаха си. [...] Всеки път, когато се нуждаех от въздух, от причина да живея, от глътка любов, просто го целувах и той ми припомняше, че все още съм жива. Никога повече не ми стана студено, както в онези първи вечери, когато си мислех, че нямаме никакво бъдеще.  Тогава съм се лъгала жестоко. [...] Когато вече бяхме идeaлната двойка, която никога не се кара, станаха проблемите. Горях от любов по него, а му крещях. Той, обичащ ме повече от всичко, ми се ядосваше жестоко. Защо... защо се карахме? Не знам. Сякаш и тогава съм била жертва на глупавия си гняв и упоритостта постоянно да си създавам проблеми. Започвах да си внушавам, че любовта ми към него изстива, но не беше вярно. Чак, когато усетих, че мога да го загубя разбрах, че все още е всичко за мен. [...] Но вече беше крайно време съдбата да ми докаже, че съм нейна жертва, че ме мрази и когато някой е влюбен, това е грях. Една приятна вечер, когато вече започваше да има лек, приятен вятър след страшната жега, говорих с него. Искаше да ми каже нещо, но сякаш го беше страх или не искаше. Притесних се. Не исках това щастие да свършва! Боже, не, не исках!... Но съдбата си играеше с мен като кукла на конци, за да се забавлява от нещастието ми. Нашето нещастие. Той ми съобщи тъжна новина... След като разбрах, просто стоях и не знаех къде съм. Отново. Усетих очите ми се намокриха, а по бузите ми потекоха топли сълзи. Не исках да  повярвам, че той заминава. Че ме оставя не по негова воля. Слушах прекрасния му нежен мъжки глас и нямаше какво да кажа. Сърцето и душата ми крещяха без глас "Остани", но не никои ни ги чуваше, никои не усещаше това, което аз.  Болеше. Видях кaто на лента всичко с него досега, докато той ме успокояваше, че ще се видим. Нe беше вярно, знаех, че това е краят. Всичко свърши. Съдбата отново разби сърцето ми жестоко и безмилостно. С нокти го дереше и се смееше на моята тъга. ... Същата нощ лежах на студеното легло и мислех за него. Знаех, че повече няма да го имам, но не спирах да се лъжа, че някои слънчев ден всичко ще се нареди. Лежах, а около мен сякаш бяха разпилени парченцата от сърцето ми, кръвта течеше. Жестоко убийство на една велика любов.  Отново откривам, че не мога да съм щастлива, защото дори за миг да се усмихна след малко вече ще лея сълзи. [...] Каквото и да стане обаче, ще го помня и обичам вечно!