Порталът се отвори, за да пусне колата, тя бавно мина покрай изпънатия като струна войник, който, видял пагоните на пътника вътре, щеше да се подмокри от респект.

-Здрав` ж`лаем, г`син подполковник!

Този вътре не го и погледна, само кимна кратко и продължи да гледа напред с мрачни очи.

-Не ви ща ни кафенцата, ни конячетата, ни бонбоните – сопна се той на пърхащия около него команден състав на поделението. – Дошъл съм да видя оня папагал.

Младши сержантът със свито гърло пристъпи в стаята на дежурния офицер, където полковникът го чакаше със скръстени на гърдите ръце и се полюляваше от пръсти на пети. Момчето несмело вдигна очи и промърмори:

-Здрасти, татко…

Мъжът срещу него го измери с вбесен поглед и въпреки че през целия път си беше обещавал да се сдържа, се пресегна и му лепна тежък, звучен шамар.

-Остана ти само половин година до уволнението и ти точно накрая реши да блеснеш. Какво ти става бе? Остави непоряда, остави, че никога не си си просил непоряд… Ама да бягаш?... Да се биеш?... Откачи ли?

„Да – прииска се на момчето да отговори, - откачих. Изгубих си ума по едно момиче. За първи път ми се случва нещо, с което ти нямаш нищо общо.“

-Слушай ме сега, момченце – поде баща му, като натъртваше на всяка дума. – Не ти увря дебелата глава и май никога не си се питал защо си попаднал на място, където никой не те юрка и не те тормози… Нито кой те вкара тук. Подполковник Буюклиев, разбира се, дето цял живот не  е обичал да си  използва връзките за свои хора… и майка ти все ми чукаше сол на главата заради това… Сега ти се издъни, подполковник Буюклиев  вдига ръце, а теб, сине майчин,  ще те преместят. Отиваш в поделението в С.

Даниел сепнат вдигна глава, изведнъж светна и се засмя до ушите. Там беше и фабриката, в която работеше Тори.

-Какво се хилиш като ряпа? В това поделение е пълно с мангали. Всеки ден са по обектите. Ще има да копаш с тях, да ти се изпрошне гърба.Да ти е ей-такава обица на ухото. Че майка си и баща си ми струваше тая обица. Знаеш ли колко усти трябваше да запуша? Само на онова смолянско копеленце колко пари снесох…Добре, че свидетели почти не е имало, а пък дежурният се  закле да си трае, щото ти бил приятел...Глей го, още се хили. Опичай си акъла ей, момченце, още една издънка и ще те оставя да идеш в дисципа. Нали знаеш какво ги правят там?

Синът му явно не го чу. Продължаваше да се взира през прозореца и глупаво замечтан, да се усмихва. Сякаш виждаше картина до която той, бащата, свикнал да държи детето си под контрол (нищо, че вече от десет години не живееше с него) нямаше достъп. Което хич не му хареса.

Подполковникът дълго сумтя и мисли над чашата с коняк в къщи, а после придърпа телефона в скута си и набра номер.

-Ало…Марта…

-О, Васе, здравей. Как се сети за мен? – долетя отсреща леко дрезгавия глас на бившата му жена.

-Сетих се, защото явно ти скоро не си се сещала за сина си.

-Глупости. Миналата седмица се чухме. – тя озадачена стана от шевната машина и отиде да си вземе цигара. – Звучеше странно.

-В смисъл?

-Ами в едно такова приповдигнато настроение… Станало ли е нещо?

-То че стана -  стана, ами не знам накъде ще избие.

И бащата кратко и стегнато като на военен рапорт я запозна със ситуацията.  Майката се замисли.

-Тук е намесено момиче.

-Мислиш ли?

-Васе, аз съм жена. Не съм военен, дето не вижда по-встрани от фуражката. Трябва да се видя с него и ще знам. По телефона такава работа не се върши.

…-Буюклиев, викат те в караулното!

Дежурният кисело се загледа след младши сержанта. . Беше се чуло, че ще го местят. Войниците така и не разбраха защо, но тия дни заради него поделението бръмчеше. Я прав му път. Сигурно са го уредили да си доизкара службата на по-сладко място…

-Дании…  отслабнал си, маме…

Войникът смутен се измъкна от безапелационните милувки на майка си.

-Добре съм, мамо. Ти защо дойде?

-Да те видя. Наскоро те сънувах и едно такова предчувствие ме загриза… - тя скръсти ръце и сви вежди. – Щели да те местят. Защо?

-Татко ли ти каза? Не знам защо. Военни работи.

-Дани, десет години съм живяла с военен. Не съм толкова проста, за колкото ме мислите. Какво се случи?

-Е, какво… - смънка синът й, а погледа му  неспокойно бягаше по стените на караулното. – Избягах от непоряда, пък един гадняр ме натопи…

-Къде си бягал бе, маме? У дома ли искаше да се прибереш? – Марта взе в ръце лицето му и застави очите му да се приковат в нейните. – Я ме погледни! Който не бяга при майка си, бяга при любимата. Да нямаш някое момиче тук?

-Мамо бе…

Даниел негодуващ направи опит да се отскубне от нежното разследване.

-Как се казва?

-Тори… Виктория. Мамо, влюбен съм, сериозно.

-Сигурно, маме…- тя продължаваше да се усмихва насърчаващо и нежно, а отвътре цялата леденееше. – Хубава е, нали?

-Много. – и цял засия. – И, мамо, още по-добре, че ме местят – поделението е близо до фабриката, където работи тя. Ще има начин да се виждаме по-често.

-Много се радвам, маме…

Да се радва ли?... От стомаха, та чак до гърлото й киселините си бяха проправили пламтящ тунел. Момчето й се е заплеснало по някаква незнайна шаврантия, заради нея се забърка в куп неприятности – той, дето е син на офицер и ако не знае друго, много добре е наясно що е дисциплина и правила.  Утре пак ще вземе да избяга, един Бог знае какви може да ги свърши и тогава и баща му не може да го спаси. Не, тая работа не може да остане така…

-Моля те, маме, само не прави глупости. Пак ще се срещаш с твоето момиче, само не искам да бягаш. Ако тя те обича, няма да те кара да правиш нещо, заради което могат да те накажат.

-Няма , няма! – побърза да обещае той и тайно си отдъхна, че не стана въпрос за Петя. Молеше се наум и тя да си е намерила някой в университета, да се разделят с чиста съвест  - и те да са щастливи, и бащите им да не бучат недоволно. А самата идея Тори да го накара да прави глупости беше смешна. Още беше пред очите му – с нещастни умоляващи очи, загърната в ризата, трепереща като зайче. Как може невинната, сладка Тори да го подстрекава да върши безразсъдни неща? Тя – никога… но виж, за себе си не гарантираше. В мига, в който разбере, че тя има нужда от него,  би прескочил оградата, без да му трепне окото. Трябва да си говедо, ако не събереш кураж да избягаш, ако едно момиче те чака – тебе, Първия…

-Ще се пазиш, нали? И да се храниш!

-Да, мамо.

Докато шофираше към къщи, Марта внимателно обмисли станалото и възможните му решения. Още щом се прибра, звънна по телефона:

-Ти май ме забрави, моето момиче… отдавна не си се отбивала. Като си дойдеш, ела да пием кафе, ще ти покажа и новия модел за рокля, дето съм го измислила…

Над ръба на димящата чаша жената с полузатворени уж от парата на кафето очи, разглеждаше момичето пред себе си. Познаваше я от бебе, бяха приятелски семейства, колко пъти жените слагаха пияните си мъже да си лягат, преди още да са приспали децата… Беше повече от логично Дани да тръгне с нея още от десети клас. Бяха най-красивата абитуриентска двойка, тя дълго плака на рамото му на войнишкото изпращане, в първите месеци тя редовно беше с нея на свижданията. Бяха си просто родени един за друг. А и най-важното, беше местно момиче, за което можеше да гарантира до петото коляно на рода. А не непозната от майната си.

-Как вървят науките, Петенце?

-Е, как… тикам ги някак си.

-А гаджетата? –Марта смигна и момичето се изчерви.

-Е де, лельо Марта.. ти пък…

-Извинявай. – жената остави чашката с кафе и си даде вид на сконфузена. – Разбира се, че чакаш Даниел. Но все пак… той в казармата, ти в университета… може пък чувствата ви да са отслабнали.

-Моите не са – заяви Петя, а сърцето на майката трепна. В гласа на момичето звучаха не чувства, а по-скоро предявяване на собственост. –Само че той…

-Не ти е говорил за сериозни планове? Е, той ми е такъв, трудно се престрашава. Може би ти трябва да повдигнеш въпроса.

-Аз?!

-Защо не. Има случаи, в които не човек, а обстоятелствата решават. Представи си, че си бременна…

-Лельо Марта! – момичето прихна. –Ама аз не съм..

-Знам де. Просто си представи.

Петя замълча. Вгледа се в спокойната, загадъчна усмивка срещу нея, остави чашата си и се приведе напред.

-Добре, представих си. А какво да си представя, когато се окаже, че не е така?

-Е, моето момиче, ти си умна. И като всяка жена знаеш, че с една бременност всичко се случва, да пази Господ. Но пък когато двама души  са заедно и се обичат,  винаги може да си имат друго детенце…

Петя се облегна назад, пресегна се за  чашата и отпи, без да откъсва очи от усмивката, пълна с тайни и обещания.

Бъдещата й свекърва се оказа невероятно мъдра жена!