Разказът на Данчо-1872:
През 1972 бях на 18 години – млад, напорист, пълен с енергия, жаден за приключения, копнеещ за щастливи изживявания. Общо взето, като всеки нормален млад човек. Но вероятно моето виждане за щастие и хармония малко е надхвърляло обичайните съблазни за младеж на тази възраст. Красивата усмивка и ласките на Мими, водката с доматен сок в ‚Кафеза‘, футболчето на малки врати всеки петък следобед, новия хит на ‚Дийп Пърпъл‘ по радио Люксембург... Явно всички тези житейски наслади не ми бяха достатъчни. Сънищата ми бяха пълни с роботи-андроиди, самоуправляеми автомобили, мобилни телефони, дронове. Телом бях в 1972, а духом далече в бъдещето. В един далечен свят на високи технологии и повсеместен житейски комфорт. Сега си давам сметка, че за това странно състояние на духа ми вероятно са повлияли и многобройните ярко илюстровани списания, които чичо ми носеше от чужбина. Това бяха списания за мода, луксозни стоки, леки коли, битова електроника, спортни принадлежности. Когато ги отварях, сякаш се пренасях в една многоцветна, пищна, омайно красива паралелна вселена. Една вселена, коренно различна от сивия свят около мене. Нещата, което виждах в съня си и в тези лъскави списания, за мене бяха и истината, и средството, и символът на живота, за който си мечтаех. Тъй като реалността около мене не предлагаше никакви шансове за такъв живот, аз отчаяно затърсих някакъв знак, образ, следа... нещо, което да ми вдъхне надежда и упование, че тези бленувани образи върху луксозната хартия на списанията могат да станат част от моята действителност. И така станах наивна жертва на тогавашния пропаганден шум около ‚светлото бъдеще‘. Приказките за ‚светлото бъдеще‘, които обилно се сипеха върху мене, достигаха до дълбините на наивното ми его и не ми даваха и за миг покой. От една страна сърцето ми се разтапяше от умиление, когато слушах за потока от материални и духовни блага, който щял да потече в светлото бъдеще. Вътрешно бях убеден, че тези материални и духовни блага от светлото бъдеще няма как да не са същите като онези, които виждах в съня си. Така фантазията ми рисуваше всевъзможни картини на пълно удовлетворение, хармония, щастие и блаженство. От друга страна, едва мъждукащата нейде в дъното на душата ми подозрителност ме измъчваше с постоянни съмнения. Чувствах се като затворен в клетка в моето време. Нищо от от това, за което мечтаех, не ми се случваше. Телом съм тук, духом се рея някъде извън моето пространство и време, където има свобода, право на избор, тържество на технологиите, изобилие. Нощем сънувах лъскави автомобили с аеродинамична форма, луксозни яхти, роботи-андроиди, пищни партита в луксозни имения с басейни... Когато се събудех, плачех горчиво, че сънят не продължава.
‚Колко време ни дели от това бъдеще? Година, две, пет, десет, петдесет?? Аз искам да живея добре тук и сега.‘
Огромното ми желание да живея в светлото бъдеще ( така, както си го представях ) се превърна във фикс идея която овладя всяка фибра на душата ми. От друга страна все по- натрапчивото усещане за пълната нелепост на тези очаквания ми причиняваше огромна неудовлетореност от живота. Душевната болка бавно, но сигурно ме съсипваше. В резултат станах нервен, раздразнителен, мнителен, болезнено обидчив.
Често губех концентрация и за най-дребните битови неща.
Най-лошото беше, че това се отрази тежко на отношенията ми с Мими. Постоянно я подозирах, че тайно се вижда с друг. Главата ми беше пълна с въображаеми сцени на изневяра. Резултатът не закъсня. Тя започна да ме отбягва, което всъщност още повече усили съмненията ми.Така към страданието от невъзможното светло бъдеще се прибави още едно –опасността да се разделим с Мими.
Това вече ми дойде в повече. Тотално загубих апетит, налегна ме безсъние. Ходех насам-натам като зомби, с постоянно главоболие, неспособен да свърша и най-елементарните битови неща.
Родителите ми усетиха промяната и ме пратиха на психиатър.
Психиатърът ми каза:
‚Според мене, ти страдаш от рядка модификация на синдрома на дисоциативната идентичност. Една част от тебе битува в реалния свят, а друга се носи извън тебе, извън твоята пространствено-времева рамка. При тебе случаят е много усложнен – душата ти пътува и в пространството, и във времето. Една част от тия лъскави джаджи ( тия, които виждаш в списанията ) са реалност в сегашното време и достъпът до тях е въпрос на физическото ти преместване в западна посока. Друг е въпросът доколко реалистично е да извършиш това преместване. Знаеш, че на практика е невъзможно. Другата част от твоите миражи към днешния момент не съществува никъде по света и е плод на твоята фантазия. Или хипотетично казано, въпрос на преместване във времето. Също невъзможно на практика. Че май и на теория, доколкото съм чувал.‘
‚Е, и какво да правя в такъв случай?‘ – попитах аз.
‚Ох, какво да ти кажа...Повече движение, срещи с приятели, приятни емоции, разходки на чист въздух, плодове, зеленчуци...Но най-важното е вярата – вярата в светлото бъдеще! И търпение! Ще дойде, бъди сигурен!‘
Излязох разочарован. Какви ми ги наговори тоя?
‚Вярвай в светлото бъдеще! Хе,хе! Да скръстя ръце и да го чакам?? А то я дойде, я не...‘
Последната ми надежда, че нещо може да се промени в положителна посока, рухна. Злото никога не идва само. На път за дома мярнах отдалече Мими. Беше с Богомил – онова нагло конте от съседния блок. Държаха се за ръцете и изглеждаха щастливи. Това явно е било капката, която преля чашата.
Доведен до пълно отчаяние, влязох в кварталната кръчма и изпих 3 големи водки и 3 големи мастики. Когато тръгнах към блока, вече се олюлявах. Всичко пред очите ми се мержелееше. С крайчеца на очите си видях, че ме следва възрастен мъж с много окаян външен вид. Лицето му ми изглеждаше странно познато. Викаше ми нещо. Стори ми се, че във вида му имаше нещо заплашително. Пълното отчаяние, внезапната уплаха и алкохолно опиянение прераснаха в огромна, неконтролируема паника. Механично хукнах нагоре по стълбището, се качих на покрива на нашата панелка и се надвесих над парапета. Непознатият явно тичаше след мене. Чувах учестения му дъх съвсем близо до себе си. Погледнах надолу, затворих очи и ...
‚Не прави глупости! Ако умреш, и мене няма да ме има! Всичко е поправимо! Дръж здраво Мимито! И никога, ама никога не се качвай на колата на брат си!‘
Сърцераздирателният вик ме прониза от глава до пети. Обърнах се наляво и го познах веднага. Беше дъртият белобрад психопат, който от няколко дни ме преследваше и ме молеше да го изслушам, защото имал да ми казва изключително важни неща. Изведнъж някой отдясно рязко ме дръпна назад. Всичко това ми подейства като леден душ веднага след сън.Обърнах се надясно вече почти напълно изтрезнял. Пред мене стоеше висок атлетичен мъж със скулесто лице и проницателни сини очи, обпечен в кожено яке и джинси. Дъртият психопат беше изчезнал.
‚Извинявай, стори ми се, че трябва да се намеся тук...‘ – каза той полусериозно-полушеговито. Опитах се да се дръпна, но той ме държеше здраво.
‚Никога не е късно да направим някоя глупост в живота си. Но колкото по-късно, толкова по-добре. Защото някои глупости могат да се окажат фатални.‘ – каза замислено непознатият. След което ме изгледа толкова проницателно, че чак ми спря дъхът.
‚Ще ми разкажеш всичко, нали?‘ След този хипнотизиращ поглед нямаше как да не му разкажа.
Представи се като Люси, по професия психиатър. Когато след време размишлявах върху всичко, което ми се случи, реших, че съвпадението беше изключително странно. Някакъв непознат да се окаже до мене на покрива на осеметажен блок точно когато се канех да скоча. И на всичко отгоре този непознат пък да се окаже точно психиатър, от какъвто отчаяно имах нужда! Но тогава бях толкова неадекватен, че изобщо не осъзнах колко странна беше тази случка.
‚Според мене, ти страдаш от рядка модификация на синдрома на дисоциативната идентичност.‘ – каза Люси, след като ме изслуша.
‚Това вече съм го чувал.‘ – казах си мислено аз. ‚ Ама какво да правим ми кажи!‘
‚Мисля, че има начин.‘ – каза Люси ( сякаш беше прочел мисълта ми ). ‚Начинът е доста нетрадиционен, но мисля, че ще помогне. Много е важно в случая да ми се довериш. Ще предприемем едно пътуване. Искаш ли да опитаме?‘
И пак ми пусна оня дълбок, проницателен поглед. Сякаш надникваше в дъното на душата ми.
Съгласих се да опитаме. То и какъв друг избор имах? Освен това някакси усещах, че той ме контролира телепатично. Каквото и да ми кажеше, бях готов да му се подчиня безпрекословно.
***
Нещо ми причерня пред очите и ми се зави свят. Сякаш за малко загубих съзнание.
Като се свестих, се оказах пак пред нашия блок. Но фасадата му беше някак по-различна. Изглеждаше обновена. И входната ни врата не беше същата. Вместо очуканата талашитена врата, боядисана с бяла блажна боя, пред себе си видях тъмнокафява метална врата с лъскави лайсни. Опитах се да отключа, но ключалката беше сменена. Слязох на двора. Ладата на брат ми я нямаше. Всъщност нямаше никакви лади и москвичи. Виждах само западни коли. В началото бях убеден, че сънувам. За всеки случай се ощипах. След секунди ме загложди нелепо подозрение:
‚Да не би... ? Не, не, няма как! Просто няма как!‘
После се сетих, че Люси спомена за някакво пътуване. Но не уточни пътуване за къде.
Първоначалното ми учудване прерасна в подозрение. Подозрението набираше сила и май постепенно се превръщаше в убеждение.
‚Извинете, коя дата сме днес?‘ – чух се да казвам аз. Въпросът излезе спонтанно от устата ми, сякаш в просъница.
‚28 ноември.‘
‚А коя година?‘
‚Е как коя?? 2022.‘ Възрастната жена ме погледна с учудване и лека уплаха.
Отговорът ме вцепени, макар и вече подсъзнателно да го подозирах.
Изведнъж като на кинолента през главата ми прелетяха всички мисли, чувства и сцени от последните две години.
Сънищата с образи от светлото бъдеще, лъскавите западни списания, тоталната ми обсебеност от фикс-идеята, психическото разстройство, странната диагноза, изневярата на Мими, чувството за пълна безпътица, спонтанното решение за самоубийство, внезапната поява на Люси и неговата оферта. Вече виждах ясно причинно-следствените връзки в целия този низ от събития в живота ми. И прозрението светна с ярка светлина. Колкото и невероятно да изглеждаше. Люси ме е пренесъл 50 години напред във времето. Освен това вече знаех защо. Защото винаги съм го искал и защото той някакси е могъл да го направи!
Ходех като гламав из квартала и не спирах да се учудвам.
Вътре в мене се яростно се бореха две подозрения – първото, че това е само сън и второто – че някакси наистина съм се се пренесъл 50 години напред във времето, колкото и невероятно да изглеждаше това. И колкото повече време минаваше, толкова повече надделяваше второто подозрение. Всичко наоколо ми изглеждаше и познато, и непознато Виждах много повече коли и то все западни марки. Навсякъде из познатия ми сив еднообразен квартал сега присветваха разноцветни витрини на малки магазинчета и заведения. Покрай мене често минаваха младежи, втренчени в малки плочки с лъскава цветна повърхност. Неуморно плъзгаха пръсти по лъскавите плочки. Изглеждаха като зомбирани. Тези лъскави плочки ми напомняха нещо познато. Не ми трябваше дълго време да се сетя на какво ми напомнят. Минавайки край ярко осветената витрина на голям магазин, видях голям надпис ‚Мобилни телефони‘. Да, един от символите на бъдещето, които вече бях виждал в съня си.
Естествено веднага влязох в магазина. Блаженството от технологичният рай наоколо бързо изтри всички други емоции. С жаден поглед запоглъщах образите и имената около мен - Samsung, HTC, Nokia, Sony, Huawei… Ходех из магазина като замаян, почти като в съня си от 1972... До момента, в който случайно съзрях тлъст червен надпис върху небесносин фон – Huawei P20 Pro с камера Leica – последен крясък на високите технологии – сега на промоция – само 1499 лева + подарък кожено калъфче‘. Този надпис тутакси ме отрезви- 1499 лв! Заплатата на баща ми от 1972 беше 220 лв.
В главата ми прозвуча ехиден глас:
‚Хе, хе – казаха ти, че в ‚светлото бъдеще‘ тече ‚пълноводна река от материални блага‘.Ама някой да ти е казвал, че тези материални блага ще бъдат безплатни?
Май си виждал това, което искаш да видиш... Ама сега видя и това, което не искаш да видиш...‘
Стори ми се, че беше гласът на Люси.
Но това съвсем не беше най-голямото ми разочарование.
След като излязох от магазина, механично поех към блока на Мими. След малко чух зад себе си много познат женски глас.
‚Ние с Диди и Лили ще отидем до аптеката. Трябва да си взема лекарството за кръвно.‘ – каза гласът.
‚Добре, чао засега, аз пък трябва да отида до оптиката. Нали трябва да си увеличавам диоптъра на очилата...‘ – отговори мъжки глас, също много познат.
Забавих крачка, уж за да погледна съседната витрина. Изчаках двойката да се изравни с мене, за да мога ги видя. И да! Както и подозирах подсъзнателно – двойката възрастни хора до мене без съмнение бяха Мими и Богомил... До тях вървяха млада жена и русо момиченце...Изминалите 50 години не ми попречиха да позная Мими и Богомил. Предвид всичко, което ми се случваше, да ги видя остарели с 50 години логически изглеждаше естествено. Но емоционално не можех да го приема. Да видя Мими като пълна стара жена с бели коси на фона на спомена, който пазех за нея, за мене беше абсолютен психически шок. А това, че през всичките тези години е била с Богомил? Това ме довърши. Пак дочух оня странен глас в главата си:
‘ Хе,хе, ти какво си мислеше? Че в бъдещето Мими ще остане като тебе на 18 години ли? Не, тук тя е точно на толкова години, на колкото следва да бъде...‘
Затичах се обратно към нашия блок. Така, съвсем спонтанно. Просто трябваше да се затичам нанякъде. Макар да имах чувството, че това, което преживявам, е някакъв предварително написан сценарий.
Пред мене се появи олюляваща се фигура на възрастен мъж с каскет и бяла брада. За миг погледите ни се срещнаха. И той ми се стори много познат. Обърнах се отново да го погледна. В този момент някой извика: ‚Хей, Данчо, къде си се разбързал? Добре ли си, бе човек?‘
Комбинацията образ-име и странното усещане за някаква предопределеност...Затичах се след този Данчо, без да зная защо.
‚Извинете, може ли...‘ – се чух като в просъница да казвам. Данчо се обърна и ме погледна втренчено.
‚Какво искаш?‘
О, да! Вече не може да има грешка... 28 ноември 2022 се оказа денят на очакваните случайности! Пред мене, Данчо от 1972 стоеше пак моя милост, Данчо от 2022!
И незнайно защо, имах странното усещане, че съм го виждал и преди...
Явно съм го гледал много втренчено, защото Данчо-2022 ме изгледа уплашено и хукна нагоре по стълбището. Изведнъж ме обвзе мрачно предчувствие. Спомних си, че преди 50 години се опитах да сложа край на живота си от покрива на същия блок. Без да му мисля, хукнах нагоре след него. Като ме видя, Данчо-2022 хукна още по-бързо. Странно за човек на неговата възраст. И да, предчувствието ми се оказа вярно. Данчо-2022 излезе на покрива на панелката. Вече почти го настигах. Все пак за бях на 18, а той на 68 години. С крайчеца на окото си видях, че на покрива вече имаше още някой. Обърнах се. Това беше Люси. Без съмнение. Моят Люси от 1972. Съвсем непроменен. Сякаш за него не бяха минали 50 години. Нямах време за размисли, тъй като Данчо-2022 се насочваше към ръба на покрива с все по-очевидни намерения. Зад мене Люси се провикна:
‘Побързай да не направи някоя глупост!‘ .
Задържахме го точно в момента, когато се канеше да скочи.
,Не прави глупости! Винаги има още надежда! Остави на мене миналото! Вярвай ми, аз ще го коригирам!‘
Щом съм му казал това, значи вече съм бил решил, че трябва да се върна там, където ми е времето – 1972.
Той все още ме гледаше с ужас. Със сигурност не осъзнаваше кой съм и какво искам да кажа. И как да осъзнае?
‚Остави го, аз ще се оправя...‘ – прошепна Люси.
Историята на Данчо-6822:
1-и разказ
През 2022 година бях на 68 години. Самотен възрастен човек, уморен и разочарован от живота.
Още на 18 години получих психическо разстройство в резултат на особен вид обсебеност, която психолозите нарекоха ‚рядка модификация на синдрома на дисоциативната идентичност‘. Накратко казано, телом бях в моята реалност, а духом се реех в бъдещето. Такова, каквото го виждах в сънищата си. Станах затворен, интровертен, неадекватен, асоциален. Това се отрази на отношенията ми с Мими. Тя се отдръпна и скоро си намери друг. Така загубих момичето, което обичах, още на 18 години. После имах още няколко кратки връзки, които излязоха неуспешни. Споменът за Мими винаги заставаше между мене и новите ми приятелки. А Мими беше вдигнала критериите ми високо. Нито едно от другите момичета не издържа сравнителния тест. Така и си останах ерген.
А Мими тръгна с Богомил - едно лигаво конте от съседния блок. После май се разделила и с Богомил.Чух, че сега живеела пак в нашия квартал с дъщеря си и внучката си...
Живеех сам, в апартамента, наследен от родителите ми. Единствените ми радости бяха Платон, бяло дългокосместо кученце порода чихуахуа и петъчния бридж-белот с комшиите.
Между другото, помня, че после някакси се излекувах от психическото разстройство. Но не помня как. На психиатър ли ходих, какво беше, не помня...Странно, тази част от миналото ми е в пълна мъгла. Сякаш получих амнезия за този период...
По настояване на баща ми учих ‚Финанси и счетоводство‘. Въпреки моето желание беше да уча изчислителна техника.
Започнах работа като счетоводител в завод за мотокари. Скучна и монотонна работа, която никога не съм харесвал. И така някъде до 90-те години, когато фабриката беше приватизирана от дебеловрат татуиран бизнесмен. Новият собственик набързо съкрати целия персонал ( включая и моя милост ), опразни цеховете, наряза машините на скрап и продаде всичко, което още можеше да се продаде.Така останах без работа.
Дълго време опитвах най-различни дребни бизнеси без особен успех – ферма за охлюви, изработване на кучешки колиби, търговия с перилни препарати. Резултатът беше винаги един и същ – трупане на нови и нови заеми, които все по-трудно връщах...
На 15 януари 1976 ходихме с колата на брат ми на сватбата на братовчед ни.На връщане шофирах аз. На един остър завой при дъждовно време колата поднесе,не можах да я овладея и се забихме в едно дърво. Аз се отървах само със счупено ребро, а брат ми в резултат на катастрофата остана инвалид за цял живот. Тази случка ми причини дълбока психическа травма, която вероятно събуди старата ми психопатология.
Сега обаче развих дълбока носталгия по миналото. Засънувах всяка нощ времето от 60-те и 70-те години. Спокойния живот, чистия въздух и красивата природа около нашата вила на село. В сънищата ми особено ярко се открояваха спомените за подготовката на зимнина. Особено този за правенето на лютеница. Тате печеше чушките над жарава върху лист ламарина, мама ги белеше, аз ги смилах. Мама внимателно смесваше съставките в специална пропорция, като гледаше от една стара тетрадка, останала от баба ми. Толкова смлени чушки, толкова смлени домати, толкова олио, сол, черен пипер и т.н. Бях особено горд с умението си да затварям херметически бурканите. Изобщо беше цяла кулинарна церемония, която бях и участник, и наблюдател. В допълнение към всичко това особено умиление у мене предизвикваше и споменът за нашето куче Серафим, което радостно въртеше опашка и джавкаше около казана с буркани лютеница.
Подсъзнателно чувствах, че тази носталгия се усилваше от ирационалното ми желание ако може по някакъв начин да се върна в миналото и осъзнал грешките си, съответно да коригирам живота си в желаната посока. Особено много съжалявах, че никога не казах на Мими, че я обичам. Ех, да можех някакси да се върна в миналото и да й го кажа. Това може би щеше да промени много неща. В главата ми даже се завъртя и налудничавата идея ако може да говоря директно с моята версия ’72, за да го предпазя от бъдещи грешки в живота.
Скоро тази моя обсебеност започна да излиза извън контрол.
Наложи се да ходя на психиатър.
‚Хм, да. Ти страдаш модификация на синдрома на дисоциативната идентичност. Вид обсесивно-компулсивно разстройство. Една част от тебе битува в реалния свят, а друга се носи извън тебе, извън твоята времева рамка. Дълбок патологична носталгия по миналото. Англичаните го наричат ‘ severe nostalgic disorder’‘ – каза авторитетно доктор Костов.
‚Синдром на дисоциативна идентичност?‘ Това май бях вече го чувал, но не
помнех откъде.
Предписа ми серия лекарства за случая. От скъпи по-скъпи. И от безполезни по-безполезни.
Според мене тези лекарства не само не помогнаха, но допълнително влошиха състоянието ми. И понеже злото не идва само, след известно време получих писмо от банката, че ако в срок от 1 месец не изплатя натрупания дълг от 38 хиляди лева, ще пристъпи към отнемане на заложеното имущество, т.е. апартамента ми.
Доведен до пълно отчаяние, влязох в кварталната кръчма и изпих 3 големи водки и 3 големи мастики. Когато тръгнах към блока, вече се олюлявах. Всичко пред очите ми се мержелееше. С крайчеца на очите си видях, че ме следва някакъв младеж. Викаше ми нещо. Стори ми се, че във вида му имаше нещо заплашително. Пълното отчаяние, внезапната уплаха и алкохолно опиянение прераснаха в огромна, неконтролируема паника. Механично хукнах нагоре по стълбището, се качих на покрива на нашата панелка и се надвесих над парапета. Непознатият явно тичаше след мене. Чувах учестения му дъх съвсем близо до себе си.
Погледнах надолу, затворих очи и ...
,Не прави глупости! Винаги има още надежда! Остави на мене миналото! Вярвай ми, аз ще го коригирам!‘
Сърцераздирателният вик ме прониза от глава до пети. Обърнах се,наляво и го познах веднага. Беше същият младеж, който ме спря без причина на улицата. Лицето му ми изглеждаше странно познато.
Изведнъж някой отдясно рязко ме дръпна назад. Всичко това ми подейства като леден душ веднага след сън. Обърнах се надясно вече почти напълно изтрезнял.
Пред мене стоеше висок атлетичен мъж със скулесто лице и проницателни сини очи, обпечен в кожено яке и джинси. Младежът беше изчезнал.
‚Извинявай, стори ми се, че трябва да се намеся тук...‘ – каза той полусериозно-полушеговито. Опитах се да се дръпна, но той ме държеше здраво.
‚Никога не е късно да направим някоя глупост в живота си. Но колкото по-късно, толкова по-добре. Защото някои глупости могат да се окажат фатални.‘ – каза замислено непознатият. След което ме изгледа толкова проницателно, че чак ми спря дъхът.
‚Ще ми разкажеш всичко, нали?‘ След този хипнотизиращ поглед нямаше как да не му разкажа.
Представи се като Люси, по професия психиатър. Когато след време размишлявах върху всичко, което ми се случи, реших, че съвпадението беше изключително странно. Някакъв непознат да се окаже до мене на покрива на осеметажен блок точно когато се канех да скоча. И на всичко отгоре този непознат пък да се окаже точно психиатър, от какъвто отчаяно имах нужда! На всичкото отгоре ми се стори, че вече съм го виждал този Люси... Но тогава бях толкова неадекватен, че изобщо не осъзнах колко странна беше тази случка.
‚Според мене, ти страдаш от рядка модификация на синдрома на дисоциативната идентичност.‘ – каза Люси, след като ме изслуша. ‚Телом си тук, в това време, а духом се рееш в миналото.‘
‚Това вече съм го чувал.‘ – казах си мислено аз. ‚ Ама какво да правим ми кажи!‘
‚Мисля, че има начин.‘ – каза Люси ( сякаш беше прочел мисълта ми ). ‚Начинът е доста нетрадиционен, но мисля, че ще помогне. Много е важно в случая да ми се довериш. Ще предприемем едно пътуване. Искаш ли да опитаме?‘
И пак ми пусна оня дълбок, проницателен поглед. Сякаш надникваше в дъното на душата ми.
Съгласих се да опитаме. То и какъв друг избор имах? Освен това някакси усещах, че той ме контролира телепатично. Каквото и да ми кажеше, бях готов да му се подчиня безпрекословно.
***
Нещо ми причерня пред очите и ми се зави свят. Сякаш за малко загубих съзнание.
Като се свестих, се оказах пак пред нашия блок. Но фасадата му беше някак по-различна. Доста по-грозна, сякаш...И наоколо само лади и москвичи?
В началото бях убеден, че сънувам. За всеки случай се ощипах. След секунди ме загложди нелепо подозрение:
‚Да не би... ? Не, не, няма как! Просто няма как!‘
После се сетих, че Люси спомена за някакво пътуване. Но не уточни пътуване за къде.
Първоначалното ми учудване прерасна в подозрение. Подозрението набираше сила и май постепенно се превръщаше в убеждение.
‚Извинете, коя дата сме днес?‘ – чух се да казвам аз. Въпросът излезе спонтанно от устата ми, сякаш в просъница.
‚28 ноември.‘
‚А коя година?‘
‚Е как коя?? 1972.‘ Възрастната жена ме погледна с учудване и лека уплаха.
Отговорът ме вцепени, макар и вече подсъзнателно да го подозирах. Даже ми се стори, че не съм толкова изненадан, колкото би трябвало да бъде човек, върнал се 50 години назад във времето. Имах странното чувство, че вече съм пътувал във времето...
***
Инстинктивно тръгнах към блока на Мими. Непременно трябва да я видя, непременно... Седнах зад едно дърво на пейка в градинката пред блока и зачаках.
И търпението ми беше възнаградено. Към 5:30 следобед я видях да минава наблизо. Същата Мими, същият мил образ, който пазех в спомените си. Стройна, елегантна, с благородна осанка, леко мургаво изпито лице, сини очи и дълга къдрава коса. И онази неустоима пленителна усмивка, която рядко слизаше от лицето и...
Замислях някакво предисловие, но силната емоция от тази необикновена среща замъгли разсъдъка ми. Спонтанно излязох от прикритието си и се втурнах към нея, без да му мисля.
‚Мими, Мими!‘
Тя се спря и ме изгледа с изненада и подозрение.
‚Кой сте вие? Познаваме ли се?‘
Сега в погледа й прочетох и нарастваща уплаха.
‚Амии, как кой? Аз съм. Данчо...‘
‚Съжалявам, не ви познавам. Май сте се припознал...‘
‚Какво става, Мими? Това предполагам е дядо ти?‘ – чух мъжки глас до нас.
Познах гласа веднага. Беше на Богомил.
‚Дядо???‘ Тази дума бързо ме отрезви. Какъв съм глупак! В наивния си захлас по Мими забравих, че всъщност съм на 68 години! Смотолевих нещо за извинение и смутено се оттеглих...
Следващия ден прекарах около нашия блок. Трябваше на всяка цена да видя младата си версия, Данчо-1972. Имах много да му говоря. Няколко пъти си преговарях какво точно да му кажа, за да прозвучи по-убедително...
Планът ми обаче се провали с гръм и трясък. Данчо-1972 изобщо не повярва на моите дивотии. Което от гледна точка на здравия разум и физическата наука беше нещо съвсем логично. Как да повярваш, че пред тебе стои твоето собствено ‚аз‘, но остаряло с 50 години?
Погледът, който ми хвърли, беше достатъчен, за да разбера какво си мисли за мене: ‚ Тоя пък откъде се взе? Пълен ненормалник!‘
Опитите ми да му привлека вниманието продължиха с кратко преследване и подвикване след него. Но това не само че не помогна, а допълнително влоши ситуацията. В отчаян опит да се освободи от досадните ми набези той помаха на минаващата наблизо милиционерска кола.
Нямаше как, благоразумно се оттеглих. Представям си физиономията на милиционера, който щеше да ми провери документите. Лична карта, издадена през 2018 година!
На всичкото отгоре при последната ни среща Данчо-1972 беше с брат си Калин ( т.е. версията на моя брат Калин от 1972 ). Калин гледаше на моите драматични изяви със същото недоумение...А аз имах и много важно послание за Калин – за нищо на света да не ми дава да карам колата му на връщане от сватбата на 15 януари 1976.
***
Съкрушен влязох в ‚Кафеза‘ , заведението на две пресечки от нас. Помнех, че там пускаха хубава музика. Имах мил сантиментален спомен от това барче. Там се запознахме с Мими. Влязох, поръчах си уиски и седнах на същата маса, на която седяхме с Мими тогава. Всичко си беше така, както го помнех.
Поръчах си уиски. Топлината на алкохола се разля плавно в измореното ми тяло. Бурните емоции и събития от последните дни се смесиха и се завъртяха пред очите ми като пъстър калейдоскоп. Напрежението изведнъж ме напусна и ме обвзе някакво странно спокойствие. Разчувствах се. Обърнах се към бармана Методи.
‚Може ли да ми пуснете November Rain на Guns N’ Roses?‘
‚Guns N’ Roses? Сигурен ли сте, че точно така се казва групата?‘
‚Ами да, Guns N’ Roses, разбира се.‘
‚Съжалявам, не съм ги чувал.‘
Да не е чувал Guns N’ Roses? Много странно... Помнех, че Методи беше на ‚ти‘ с рок музиката. Изключено да не знае.
И тогава се сетих. Ами как да знае? Сега сме още 1972, група Guns N’ Roses още не съществува. Създадена е много по-късно. Това внезапно просветление бързо ме върна в реалността. Доколкото да си се върнал 50 години назад във времето може да се нарече реалност!
Внезапното просветление, което ме обвзе, ми разкри и още една неприятна истина. С какво ще си платя уискито? Та аз нямам никакви пари от 1972... Какво можех да кажа на Методи?
‚Мето, аз съм Данчо бе, Данчо когото познаваш добре. Много пъти съм идвал в това барче. Ама всъщност идвам от 2022 година, та затова не можеш да ме познаеш...‘
Издебнах момента, когато Методи влезе в сервизното помещение и гузно се измъкнах навън. Това беше единственият рационален изход от ситуацията. Нямах друг избор.
Тръгнах обратно към нашия блок. Така, съвсем спонтанно. То накъде ли другаде да тръгна?. Отново се появи у мене натрапчивото чувство, че това, което преживявам, е някакъв предварително написан сценарий. Смътното ми усещане, че нямам място тук, в това време, започна да става все по-осезателно. А когато се сетих, че забравих да кажа на комшията да дава на кучето ми Платончо капките против колики, желанието ми да се върна обратно в 2022 стана неудържимо.
В тъмнината пред мене се появи олюляващ се фигура на някакъв младеж. За миг погледите ни се срещнаха. Ами да, това бях аз! Тоест моята версия от 1972. Младият Данчо, когото преследвах от няколко дни и все не успявах да му кажа това, което имах да му казвам. Данчо-1972 ме изгледа уплашено и хукна нагоре по стълбището. Без да му мисля, хукнах нагоре след него. Като видя че го преследвам, Данчо-1972 хукна още по-бързо. Беше ми трудно да го догоня. Все пак беше с 50 години по-млад от мене! Хванах асансьора и механично натиснах копчето за последния етаж. После веднага затичах нагоре към тавана. И точно навреме! Данчо-1972 беше вече излязъл на покрива. С крайчеца на окото си видях, че на покрива вече имаше още някой. Нямах време за повече размисли, тъй като Данчо-1972 се насочваше към ръба на покрива. Зад мене непознатият се провикна:
‘Побързай да не направи някоя глупост!‘ .
Май познат глас. Обърнах се – беше Люси, психиатърът.
Задържахме го точно в момента, когато се канеше да скочи.
‚Не прави глупости! Ако умреш сега, и мене няма да ме има в бъдещето! Всичко е поправимо! Дръж здраво Мимито! И никога, ама никога не се качвай на колата на брат си!‘
Щом съм му казал това, значи вече съм бил някакси прозрял, че като го спася, той ще успее да промени нещата към по-добро и в моето време – 2022. И че повече нямам работа в тук, в 1972. Трябва да се върна там, където си е моето време.
Данчо-1972 все още ме гледаше с ужас. Със сигурност още не осъзнаваше кой съм и какво искам да кажа.
‚Остави го, аз ще се оправя...‘ – прошепна Люси. ’А ти какво, май обратно към 2022?‘
Сякаш ми четеше мислите тоя Люси!
После ми се зави свят и ми стана едно леко, леко – имах чувството, че заспивам и отлитам нанякъде.
***
2-и разказ
В залата за посрещачи ме чакаше цяла делегация. Мими, жена ми, заедно с Диди, дъщеря ми и внучката Лили. И в допълнение брат ми.
‚Как беше концертът, брато? Супер е било, със сигурност. Съжалявам, че не дойдох с тебе. Guns N’ Roses и на мене са ми любими.‘
Концертът? А, да. Странно... Сякаш бях забравил откъде се връщам. Имах чувството, че току-що съм се събудил от сън и реалността бавно нахлува в мене. Но бързо се окопитих,
‚А, супер беше! 14 хиляди души в зала О2. Половината песни пяхме заедно с тях...Няма да повярваш, че сега, след толкова години, през 2022, още са в такава супер форма!‘
‚Дядо, дядо, какво си ми донесъл от Лондон?‘
‚Е, как какво, моето момиче. Нали сме се разбрали вече. Ще те правя компютърна специалистка като мене.‘
‚Май ти е рано за лаптоп, Лили, но щом така сте решили с дядо ти...‘ – каза гальовно Мими.
‚Освен това той специално може да си го позволи, бълха го ухапала...‘ – допълни закачливо тя.
Качихме се на колата на Диди. Тя включи радиото и от там зазвуча песента на Бийтълс ‘Lucy in the Sky with Diamonds’.
Lucy, Люси, Lucy, Люси...
Споменаването на това име сякаш отключи нещо у мене...
Оттогава започнах всяка вечер да сънувам кошмари. Нещо като ретроспекция на уж моя живот, но лоши неща, които реално не са се случвали. Уж че Мими ме напуска и тръгва с друг, уж че с брат ми катастрофираме, той едва оцелява и остава инвалид, уж че Диди и Лили не са моя дъщеря и внучка, уж че съм затънал в дългове и трябва да заложа апартамента... И всякакви такива ужасии. Всяка нощ едни и същи, и толкова реални, толкова отчетливи... Като се събудя, 5-10 минути не мога да се опомня и да осъзная кое всъщност е сън и кое реалност...
След около месец, месец и половина в съня ми се появи човек на име Люси.
Висок атлетичен мъж със скулесто лице и проницателни сини очи, обпечен в кожено яке и джинси. Като го видях, имах усещането за déjà vu.
И тогава тоя Люси ми ги наговори едни... Едната ми половина ги отхвърляше като пълни небивалици. Но другата половина, странно – вярваше им безпрекословно.
След разказа на Люси кошмарите ми изчезнаха. Живея си живота достойно, с чувство на удовлетворение и в пълен баланс със себе си.
Разказът на Люси
Всичко започна, когато прочетох статията за сляпото котенце Серафим. Видях снимката му в сайта ‚Четири лапи‘. Приличаше поразително на любимата ми котка Ефросиния. Същата дълга козинка, бяло-кафява окраска и идеално кръгла главичка с остра муцунка. Трябва да са изминали над 700 години от смъртта на Ефросиния, но споменът ми за нея е все така ярък. Стана ми толкова мъчно, че спонтанно реших да върна зрението на Серафимчо. Котенцето прогледна напук на всички прогнози на ветеринарите. Собственикът му обсипа социалните мрежи с възторжени постове.
Разбира се, това, което направих, беше нарушение на Кодекса на Небесния Служител . Това не остана незабелязано. Ангелът Сатанаил веднага ме докладвал на Небесната Етична Комисия. В докладната си писал ( цитирам дословно ):
‘ ... самоволното използване на метафизичен капацитет от висш небесен служител с цел преследване на лични амбиции или в резултат на спонтанно хрумване представлява недопустима намеса в материалния свят в смисъла на чл. 4, ал. 3 и чл 25, ал. 7 на Закона за допустимост на метафизичните намеси в материалния свят.‘
Отдавна знам, че Сатанаил ми има зъб. И ето, сега му паднах в ръцете.
Докладната на Сатанаил предизвика бурна реакция. Етичната Комисия докладвала лично на НЕГО. ТОЙ разпоредил да започне незабавно разследване. Явих се пред Етичната Комисия. Обясних, доколкото можах. Разказах за Ефросиния, приликата и т.н. Т.е. истината, но само част от нея. Разбира се, не можех да кажа пълната истина. Че всъщност ми беше писнало от моята традиционна роля. И че започнах да изпитвам състрадание – чувство, което е абсолютно недопустимо предвид длъжностната ми характеристика. Истинска криза на идентичността.
‚Всички имаме своя мисия на този свят. Щастливци са тези, които осъзнават мисията, за която са предназначени и чинно я изпълняват. Твоята мисия е пределно ясна и фундаментално необходима. Твоята мисия е върховно право и огромна привилегия, но също така огромно задължение, предполагащо стриктна дисциплина. Ти си нарушил тази дисциплина.‘ – назидателно ми говореше архангел Пантократор.
Небесната Етична Комисия ме наказа със строго мъмрене, временно отстраняване от длъжност и полагане на поправителен общественополезен труд. Общественополезният труд в моя случай беше да работя известно време като ангел-пазител. Една благородна, но напоследък трудна, неблагодарна и рискована мисия.Дейност, с която никой от ангелите не искаше да се захваща... Затова напоследък имаше остър недостиг на ангели-пазители.
Аз пък приех задачата с готовност и желание. За мене това си беше истинско разнообразие и един вид предизвикателство.
Клиентът ми беше човек с рядко психическо отклонение - модификация на синдрома на дисоциативната идентичност. Изпитвал раздвоение на личността – едната му половина живеела в настоящето, а другата – или в бъдещето, или в миналото. Направих предварителен психоанализ на обекта. Установих, че е интровертна силно емоционална личност, лесно уязвима на внушения и с определен афинитет към метафизичното и ирационалното. Поради високата му чувствителност и психическа уязвимост прогнозата за опит за самоубийство вследствие маниакални настроения беше висока – 95%. Поради високия риск за самоубийство реших да действам бързо и решително.
Проведох му лечение чрез ‚пораждане на автентични събития в съзвучие с маниакалната насоченост на обекта‘. Това са термините, които се ползват в ‚Наръчника на ангела-пазител‘. Защо са го написали толкова сложно, не знам.
По-просто казано, тъй като Данчо копнееше да пътува във времето, аз го пренесох във времето ( и в двете посоки ). Съгласно сценария, който си бях подготвил, се явявах на клиента си в сюблимни моменти в образа на психиатър. Мислех си, че така най-убедително можех да въздействам на обекта. Първо посочвам диагнозата от позиция на авторитетен специалист. После го пренасям във времето, показвайки нелепостта на маниакалните му въжделения.
И се получи страхотно. Горд съм с подхода си!
Накарах обекта Данчо сам да се убеди,че извеждането му извън реалното време не му помага с нищо. А времевите парадокси, с които се среща, само създават нови проблеми и задълбочават душевното разстройство.
Накратко – два пъти го спасих от самоубийство – един път на млада възраст и още веднъж в напреднала възраст. И вместо да се рее в бъдещето или миналото, да решава проблемите си тук и сега, в своето собствено време.
Включих в сценария си и елементи на личностна автокорекция – младото му его участваше заедно с мене в спасението на старото му его, а после пък обратното – старото его участваше в спасението на младото. Така му вдъхнах увереност, че свободната воля играе огромна роля в живота. Получи се много добре според мене. Даже накрая си позволих волността да внеса някои корекции в миналото му за да повиша усещането му за житейски успех и благополучие. Защото приемах Данчо с неговите качества като индивид за неделима част от моя успех като ангел-пазител. Така че човекът според мене напълно заслужаваше този бонус.
След края на лечението се появи проблем – амнезията за неудачите в оригиналната некоригирана линия на живота, която наложих, не проработи добре. В резултат Данчо получи раздвоено себеусещане. Оригиналната, некоригираната линия на живота започна периодически да му се явява и да го тормози психически.
Нямаше как, трябваше пак да се намеся. Явих се в съня му, за да му обясня всичко. Че съм негов ангел-пазител, че съм го спасил два пъти от смърт и съм се опитал да му внуша, че всеки си има мисия в своето собствено време. Просто трябва да я намери и да осмисли живота си. И т.н. и т.н. И тази ми намеса проработи успешно. Кошмарите му изчезнаха.
Бях му приготвил цяла презентация по темата, но накрая реших да не прекалявам. Данчо беше достатъчно интелигентен да осмисли сам всичко това без да му го набивам в главата с високопарни фрази. Не исках да подражавам на Всевишния с надути претенциозни наставления и нравоучения. Светото писание е пълно с такива така или иначе.
Висшият Съвет за покровителство над простосмъртните оцени високо работата ми по случая. Разбраха, че съм вършил работата с желание и че съм морално удовлетворен от успеха си. Затова ми предложи, ако желая, да работя още известно време като ангел-пазител. Което приех с благодарност. След известно време научих, че онова гадно копеле, ангелът Сатанаил, пак ми е подляло вода. Написал рапорт до Небесната Етична Комисия, в който пак ме оплюл. Основното обвинение било, че в дейността си като ангел-пазител неправомерно съм използвал ‚метафизични методи и техники, за които се изисква специално разрешение съгласно 'Правилника за прилагане на методите на покровителство‘. Имал предвид, че в работата си съм използвал ‚пътуване във времето и промяна на миналото с цел корекция на оригиналната линия на живота‘.
Хайде сега, дрън-дрън.
Ама браво на Небесната Етична Комисия! Сложили са резолюция ‚Прието само за информация‘ и са я захвърлили в архива без всякакви последствия.
Но поредният подмолен акт на Сатанаил всъщност вместо да ми навреди, ми помогна. Отдавна дебнех сгоден момент да подам оставка. Изпратих молбата си за оставка лично до НЕГО. В мотивите написах, че ‚допускането на две сериозни нарушения на дисциплината (веднъж на Кодекса на Небесния Служител и веднъж на Правилника за прилагане на методите на покровителство) е несъвместимо с изискванията на върховната длъжност, която заемам.
‘ Затова считах, че ‚предвид настъпилите обстоятелства е въпрос на чест за мене да се оттегля от заеманата длъжност.‘
Сега чакам отговор и силно се надявам оставката ми да бъде приета. И така от всемогъщия Луцифер да се превърна в ангела-пазител Люси.
Между другото се сетих, че от чисто любопитство Данчо ме попита за името ми. Защо Люси? Това не било ли женско име.
Казах му, че е предимно женско име, но напоследък и много мъже използват това име. Не посмях да му кажа, че Люси е най-естественото умалително от Луцифер. Данчовото съзнание е широко отворено към свръхестественото, но да му кажа, че неговият ангел-пазител е самият Луцифер? Това със сигурност щеше да му дойде в повече!
Не се притеснявам, че длъжността ДЯВОЛ ще остане овакантена. Оня негодник Сатанаил драпа за нея със зъби и нокти, както и други като него...Кандидати за висши длъжности има колкото щеш. Особено пък когато длъжността е вършене на дяволии...
© Веселин Данчев All rights reserved.