Магистрална история

Неделя вечер е най-омразното време за всеки лекар. Особено за специалиста по детски болести. Точно тогава съседското дете  ще преяде с шоколад, а майка му истерично ще реши, че умира и ще  ми позвъни на пожар. В неделя вечер  тъщата на  приятел  ще пристигне внезапно  на гости и  ще  му вдигне така кръвното, че да летя  да го отървавам с  инжекции.

В една такава неделна вечер се връщах от посещение при приятели в близкия град.  Жената беше решила, че детето им за втори път се обрива от варицела. Когато отидох, ми идваше да я удуша.  Синчето чисто и просто беше преяло - чипс с изтекъл срок,  млечен шейк, пица, а накрая не бе пропуснало и парче торта. Един час се разправях с  тях. Накрая излъгах, че имам и друг пациент и поех обратно по магистралата.

Шофирах разсеяно. На задната седалка бях метнала недовършен гоблен  и бутилка  водка, която близките на лакомото дете настояха да взема. Бутилките  с алкохол стояха като паметници  в  моята секция, защото не близвах. Синът ми учеше   медицина в Германия и с всяка изпратена чанта по автобуса му пусках и по някоя бутилка  „гориво”.

Чувствах се самотна и уморена. „Меланхолията е типично състояние за жената в критическа възраст”. Какви глупости си спомням понякога. Милен ми липсваше. Но всеки трябва да изживее живота си както реши. В неговия свят нямаше вече място за мама. Как мога аз, обикновената  лекарка от  малко градче до границата да се състезавам с Германия?

На около два километра  преди отклонението  беше спряла кола със запалени фарове. Млад човек размахваше ръце като луд. Заприлича ми на Милен в тъмното и набих спирачки.

Затичах се към колата. Минаваше полунощ и друг едва ли щеше да спре.

- Лекарка съм, какво има?

Младият мъж се спогледа с другия в колата и ми кимна да вляза отзад.  Надникнах  на задната седалка и замръзнах. Младеж на около 20 лежеше в кръв и дишаше тежко. Обърнах се към този на пътя и наредих:

- Веднага се обадете на Спешната помощ в Петрич.

- Нели сте доктор, нели?

Прищракването  на пистолет  зад мен ме накара да усетя ледени тръпки въпреки  жегата в август.

- Нели си доктор, спаси го. Сега.  На минутата.

            Ясно беше, че мъжът е от братската Македония. На таблото имаше фотография на побеляла жена, а зад нея се виждаше парка на Струмица.

Eдрият мъж се приближи плътно до мен и опря пистолета до моето слепоочие. Отворих ризата на младежа бавно. Куршумът, както се виждаше, не беше опасен - разрез от нож, но  не  смъртоносно. Течеше  обилно кръв и трябваше  да се действа веднага.

- Налага се да взема  някои неща от колата - казах ядосано.

Посегнах да тръгна, но едрият мъж   ме спря.

- Ние ке ти докараме сичко.

Когато след минута се върна, го погледнах в очите. Бяха същите като на жената от снимката.

- Отворете  аптечката, лекарската чанта и гоблена, а, да, и бутилката с водка.

Двамата пак се спогледаха въпросително, но нищо не казаха.

Залях  голата част от раненото тяло с алкохол. Измъкнах иглата от гоблена и  я обгорих със запалка. Някъде имах  един копринен конец, намерих го като по чудо. Обгорих и пинцетата ми за вежди, нямаше как иначе да измъкна куршума от тялото. Добре, че беше на плитко и удобно местенце.

Изтърках ръцете си с водка. Отново обгорих иглата и пинцетите и започнах. Останала беше още течност в бутилката. Налях на момчето да пие.

- Стискай зъби, за 15 минути ще свършим.

Младежът  кимна. Капчици пот бяха избили по челото с черни къдрици. Не исках да мисля кой и защо го беше прострелял. Хубавите черти на лицето му бяха изтънели.  Можех да го убия, ако направя грешка. Загледах се в раната мълчаливо. Усещах как скърца със зъби от болка и ръката ми  едва се удържаше да не трепне. 

- Подай  марля - наредих на едрия мъж, който следеше  внимателно какво правя.

Той обърна чантата и изръмжа:

- Нема марли.

Обърнах се. И изтръпнах. Бях ги изхарчила, докато  мажех  обривите на лакомото дете преди час. Имах дамски превръзки и цяло пакетче тампони за  грим. Нямах друг избор. Трябваше да рискувам. Всеки път, щом се обърнех с глава, виждах насоченото оръжие срещу мен. Косата ми лепнеше потна, от напрежение едва виждах пред себе си.

- Колко пари сакаш да траеш? - Едрият ме побутна с ръка.

Толкова бях бясна и уморена, че го изтърсих направо:

- Да се обадите на вашите  майки, че сте живи и здрави. Май сте забравили, че ги имате и се тревожат за вас.

Млъкнах от страх да не получа куршум в гърба,  докато отварях вратата на стария Голф. Запалих с треперещи пръсти   двигателя. Не вярвах, че се случва  точно на мен. Молех се да не  ме проследят до апартамента.

Мина седмица  и   се  успокоих. Никой не ме потърси и аз реших, че опасността ме е подминала. Милен се обади отново с молба за пари и аз  изпитах желание да убия някого, защото нямах, а трябваше да намеря и да изпратя.

Звънецът ме стресна и  отворих вратата  замаяна. На вратата стоеше едрият мъж от онази неделна вечер, с   ръка,  скрита в якето. Животът премина като на кино за миг пред очите ми.  Сигурно страшно съм пребледняла, защото той се опита да  се усмихне. Извади ръката  и ми подаде буркан с мед - обикновен буркан  с обикновена  домашна капачка. Ръцете ми трепереха неудържимо и той остави меда на цимента.

- Майка ми ти го праща,  дека изцери брат ми.

Подаде ми визитка.

-  Ако ти треба помощ. - После млъкна и след кратко колебание продължи. - Не бехме видели майка ни от година. Сега си  е веке при нас.

            Сякаш разбрал, че е казал повече, отколкото трябва,  се отправи към асансьора бързо.

Седнах   пред отворената врата. Взех визитката и я накъсах на възможно най-малки парченца.  После прегърнах буркана  и слязох до трети етаж. Оставих  го пред вратата на  леля Мария,  която едва оцеляваше с пенсията на бивша учителка, докато синът й профукваше хиляди евро из казината в чужбина.

 Застанах на прозореца в коридора и се загледах   в  малките деца на площадката долу. Замислих  се за тежката орисия на майките, чиито  синове  прекалено бързо растат.