Майки 10

            18. Шегите на Бухала.

Всички  вестници, радио и телевизия пишеха или предаваха за последната “шега” на бившия началник на следствения отдел на Централния софийски затвор преди Септември 1944, Стоян Стоянов известен като “Бухала”, бившия началник управление на МВР  в малкото балканско градче “Х”- Иван Иванов, които бяха едно и също лице. Имаше абсолютна забрана да се споменава, че същият е бил и секретар на ГК на БКП в същото градче. След шумно дело при закрити врата, Бухала беше осъден на смърт чрез обесване. По време на процеса той разкри имената на всички негови жертви, които преди много години бяха подписали декларации за сътрудничество с полицията и бяха издавали другарите си, само и само да спасят кожите си. Бухала си отиваше, но имаше нужда от стари приятели за компания.

      В деня, определен за екзекуцията, в двора на Централния затвор, където преди много години беше разстрелян Трайчо Костов, беше издигната бесилката. Директорът на затвора, главният прокурор на Републиката, прокурорът по делото, адвокатът на осъдения, назначен служебно и другите служебни лица, задължени да присъстват на екзекуцията, бяха заели местата си. Присъстваше и попът на затвора. От ляво на бесилката беше строен и наказателният взвод войници, които при разстрел изпълняваха присъдата. Днес те бяха само част от ритуала. Присъдата щеше да се изпълни от двамата палачи с черни качулки на главите. Целите облечени в черно, на качулките си имаха малки процепи за очите, през които се виждаше блясъкът на възбудата  от предстоящата екзекуция. Много отдавна не бяха упражнявали занаята си открито.

      Точно в 7 часа сутринта, когато служебните лица трябваше да изведат осъдения  до мястото на екзекуцията, от сградата на затвора тичешком излезе заместник директорът на затвора, отиде при шефа си и тихичко каза нещо на ухото му. Директорът пребледня, обърна се към Главния прокурор на Републиката  и с треперещ глас съобщи, че Бухала е намерен мъртъв в килията си. Екзекуцията нямаше да се състои, Бухала нямаше да им достави удоволствието да го видят увиснал на бесилото. Бяха го намерили  мъртъв в килия 306, където по традиция затваряха осъдените на смърт. На лицето му беше замръзнала ехидна усмивка. Беше се отровил и сложил край на шегите си, тази беше последната. За пореден път се беше подиграл с другарите “комунистчета”. Бухала не познаваше поражение.

      Тази новина силно разстрои Богдана, този палач заслужаваше да получи възмездие за жестокостите, измамите и подлостта си, но пак се беше измъкнал. Някаква необяснима тъга завладя прокурорката, тя се загледа в папката документи, без да ги вижда и бавно затвори “досието” на Бухала. Тайната на неговата мистериозна смърт щеше да остане  неоткрита, както и съдбата на неговия бивш шеф - Гешев.

      В живота на Богдана нямаше нищо ново. Работа, работа и работа. Рядко срещаше приятели, не канеше гости, живееше като отшелник. Имаше не малко обожатели. Въпреки, че скоро щеше да навърши 50, беше запазила приятната си външност, обличаше се с много вкус, макар че,  стилът ù беше строг. Не обичаше екстравагантните тоалети. Мъжете я намираха за привлекателна, даже с известен  сексапил. Беше опитала да създаде някаква връзка, но и двата пъти  се беше разочаровала и прекъснала връзката. Само един път беше попаднала на мъж, който ù импонираше както по интелект, така и физически. С него се срещаше близо година, но се оказа, че е женен. Разочарована, реши да спре с опитите и се затвори в себе си.  Трябваше да намери сина си, другото нямаше значение. Във всяко дело търсеше онази следа, която щеше да я отведе при него. През ръцете ù минаваха десетки, стотици дела с циганско участие, но никъде нямаше и следа от него. Как да го търси, като не знаеше нито как изглежда, нито какво име носи. Надяваше се да го открие чрез циганката, на която беше поверила сина си. Знаеше, че тя е дребна крадла - джебчийка и следеше внимателно всички подобни дела.

      Скоро щеше да излезе в годишен отпуск. Горещините в града я задушаваха и беше решила да отиде на гости в Мелна при Лиляна, която непрестанно я канеше да отиде  да си почине сред девствената природа. Оставаха ù само два  работни дни и щеше да се отърве и от жегата, от шума на големия град и от делата на престъпниците. Вече си правеше плановете за екскурзии из горите, за бране на диви къпини, малини и горски ягоди, с каквито беше пълно в околностите на Долна Мелна. Сърнелата, пачият крак и огромните печурки бяха  деликатесите, за които мечтаеше отдавна. Вечно претрупана с работа, вече три години не беше взимала годишен отпуск. Но този път нещата бяха уредени, молбата ù за отпуска  беше парафирана с “да”, заповедта готова, както и любимото ù куфарче от естествена кожа.

Петък сутринта отиде на работа, отби се в “личен състав" да си вземе заповедта и оттам директно в счетоводството, където касиерката ù брои сумата, която беше заявила; всички ù пожелаха приятна почивка и изпратиха с усмивки и пожелания за неочаквани приключения. Богдана се смееше на техните пожелания и си представяше изненадите, които я очакваха из дивите гори на Трънския край, където рядко стъпваше човешки крак.

Прокурор Захова преглеждаше за последно досиетата, натрупани на огромното бюро, сортираше ги и прибираше в  касата-шкаф. В този момент  звънна "червеният телефон”  - беше Главният прокурор. Богдана вдигна телефона. Вачков я викаше незабавно да отиде при него.

Богдана прибра и последните папки, заключи касата и тръгна към четвъртия етаж, където беше кабинета на «главния». Когато влезе при секретарката, разбра, че работата беше сериозна. На лицето на секретарката  беше изписана драматичността на ситуацията. Богдана  тихо попита "Какво става?. Вместо отговор, секретарката посочи вратата на Вачков, което не беше добър знак за прокурор Богдана Захова.

      Богдана почука тихичко на тапицираната с естествена кожа масивна врата и влезе, без да чака отговор. Знаеше, че такъв няма да има. Влезе, Вачков беше сам. Покани я да седне, което също не беше добър знак. Гледаше я безмълвно,  без да отмести погледа си от нея.  Той винаги говореше много тихичко, всички напрягаха слуха си, за да го чуят, даже имаше колеги, които направо го молеха да говори по-високо. Говореше бавно и думите му приличаха на стрелички, които се забиваха в мозъка.

- Вашата отпуска се отлага, колега Захова. Съжалявам, имаме много сложен случай, необходима ми е Вашата компетентност и познаването на манталитета и психиката на циганите. Извършено е тежко престъпление, което ще привлече вниманието и на чужди  държави. Не можем да си позволим и най-малкия пропуск.

- Какво е престъплението, другарю Главен Прокурор,  и с какво то засяга чужди държави? - едвам попита Захова. Краката ù се бяха подкосили при мисълта, че оставаше да се пържи в София.

- Предумишлено убийство на служебно лице и кражба на чуждестранни лични документи. Делото вероятно ще има и политическа окраска, така че Вашето участие е задължително.

- Другарю Вачков, знаете - никога не съм бягала от работа, с готовност съм приемала и най-заплетените и тежки дела. Този път Ви моля да дадете делото на някой от колегите. Здравето ми има нужда от сериозна почивка.

- Колега Захова, съжалявам, но не мога да Ви освободя от това дело.  След него Ви обещавам двумесечен отпуск. Елате в понеделник да Ви информирам за някои особености на делото и да обсъдим платформата на обвинението. Приятна събота и неделя. Искрено съжалявам.

И Главният прокурор тръгна към вратата, за да изпрати Захова. Разговорът беше приключил.