Малката горска къщичка всъщност представляваше една стая с камина, малко диванче и голяма дървена маса, точно до едно от малките прозорчета, покрити с плътни завеси. 
Дейвид и Ейдриън се бяха сгушили под мекото одеяло пред огъня. И двамата държаха по чаша чай и (странно) мълчаха. Той беше легнал на рамото й и замислено се взираше в пламъците.
- Преди много много години - започна тя - живели един мъж и една жена. Скоро им се родило и малко момиченце. Къщата им не била много голяма, но затова пък градината била огромна. Там имало разкошни дървета, храсти и цветя. Но най-красив бил храстът от бели рози, в средата на градината. Те често сядали под него и прекарвали много време в разговори или просто наслаждавайки се на природата.
- Извинявай, че те прекъсвам... но защо розите не са червени? Лично аз обичам повече червени рози и...
- Защото такава е историята, Дейви! Ще разбереш по-късно. И така... Както често става, щастието им не траяло дълго време.
- На мен ли го казваш! - Той въздъхна, но после я погледна извинително - Съжалявам...
- Жената умряла. Последните й думи към мъжа били, че ще се завърне като бял гълъб и всеки ден при залез слънце ще каца върху розовия храст. И го помолила за нещо - никога да не се жени за друга, защото тя ще разбере и това ще разбие душата й.
Минали много години, дъщеричката им пораснала, а той все още не си бил намерил друга жена. Най-странното било, че всеки ден, при залез слънце, един красив бял гълъб кацал върху розовия храст и стоял там, докато не се смрачи. Мъжът бил забелязал това и много се плашел, но въпреки това не искал да повярва, че предсмъртните думи на любимата му са истина.
Не след дълго обаче той срещнал друга жена, която го карала да се чувства отново истински щастлив и скоро се оженили. Точно в деня на сватбата, младоженците се разхождали из красивата градина, когато белият гълъб пак се появил. Леко залитнал, строполил се върху розите, след което с голяма мъка излетял пак. Малки капчици кръв падали от гърдите му и обагряли белите рози в червено. Накрая гълъбът се завъртял и мъртвото му тяло нежно се приземило пред краката на мъжа. А на другия ден храстът бил изсъхнал и на него повече никога не поникнали рози.
- Толкова е тъжно... -Обади се Дейвид след кратко мълчание. - Ади, нали знаеш, че ако умра преди теб, ще ти се явя като гарван?
- Дейви!
- Просто искам да го знаеш. - Усмихна се - И определено ще кацна върху храст от червени рози!
Тя леко го удари по ръката и двамата започнаха да се смеят. Навън валеше страшно силен дъжд.
- Ако времето не се оправи, Джейд и Кристина може да не успят да се доберат до тук. Което, като се замисля, не е чак толкова лошо...
- Остава само един час до рождения ти ден, Дейв. Намислил ли си какво ще си пожелаеш?
- Никога не съм вярвал в подобни неща. Но ще си намисля нещо, заради теб.
- Трябва ли да се чувствам поласкана?
- Повече от поласкана, красавице, много повече!