/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
...
Нощ. Поредната бездиханна, неподвижна градска нощ. Наблюдавах я между пъстрите пердета на детската си стая, без ни най-мъничкото усещане, че и аз съм част от нея! Тъмните й поли се разстилаха отвъд стъклото, техният студен допир бе само спомен, не реалност и аз чувствах себе си и сигурната клетка на стаята като независещо, неподчинено на природните капризи гнездо, като център, ако не на цялата вселена, то на моето съществуване. Между други две перденца обичах да наблюдавам утрото – между тези на единственото прозорче на моята къщичка. Утрото в света зад тапетеното прозорче, макар да го гледах също през стъкло, ме поглъщаше цялата. То почукваше с росните си капки по прозорчето в ритъма на нежна утринна песен, която усещах и в най-дълбокия си сън. Разбуждах се и ставах да му кажа: „Добро утро!”, а то посяга с пръстче към прозореца, който аз разтварях, да ме перне през нослето; издуло бузки духва в лицето ми и със свежото си дихание изсушава и последните капки сън, останали по миглите ми... Наместих се в леглото, но сънят беше избягал далече. Застоялата тишина ме обгърна отвсякъде. И изведнъж – чук-чук-чук – чу се по прозорчето. Само това чаках. Скочих от леглото. Толи ме викаше. Скочих при него боса, по нощница. Лъхна ме топъл ветрец, изду нощницата ми и аз заприличах на голям розов балон. Седнах в тревата до Толи. Луната освети лицето му и то ми се стори бяло, каквото не го бях виждала никога. Държеше някаква книга, пъхнал показалец между страниците. Не беше по нощница, той нямаше такава, но по разрошената му коса разбрах, че дълго време се е въртял по възглавницата си.
- И ти ли не можеш да спиш? Какво е това?
Разлистсих книгата – „Алиса в страната на чудесата” – любимата ми. Изглежда неволна усмивка е озарила лицето ми, защото Толи я забеляза дори в тъмното – аз бях в сянка и лицето ми не се виждаше така ясно както неговото. Сега моята „Алиса в страната на чудесата” лежеше под възглавницата в къщичката ми. Толи ме подръпна за ръкава:
- За какво мислиш?
Мислех си за дългата история на Алиса.
- Колко ли лошо се е почувствала, когато се е събудила и е разбрала, че всичко това е било сън!
Представих си я, бях си я представяла толкова пъти, как се прозява на скамейката, разтърква очи с юмручета, все още с усещането за вълшебна сладост и изведнъж – собствените й прозявки й разкриват цялата истина, че всичко това е сън! Още неотшумяла тази медена тръпка и ето, че будното съзнание за лъжовност я попарва! Често аз самата бях потъвала в приказната магия на сънищата, а щом се събудех, чувствах пустота, сякаш някоя невидима ръка бе ограбила всички вълшебства, бе ме хванала с два пръста за яката и ме бе измъкнала от моята приказка, за да ме пусне в леглото, в собствения ми реален и скучен живот, който не крие никакви изненади. И тогава сърцето ми се изпълваше с усещането за празнота точно в онова си място, в което сънят бе рисувал с пъстрите си пръстчета.
- А защо мислиш, че сънят е нещо незначително? – Толи ме жегна с черните въглени на очите си. – Не е ли възможно, когато не спим, да сънуваме, че сме будни? Какво значи „сън”?
Вдигнах рамене и се замислих сама над думите му.
- Ние, хората, имаме повече доверие на паметта си, отколкото на сърцето. Скоро ще те заведа на едно място, на което мнозина са ходили, мислейки, че е сън, а то е толкова истинско, колкото ти самата и толкова лъжовно, колкото вярата ти в него.
Мястото наистина се оказа вълшебно. Толи ме изведе до него по малката рекичка, която минаваше и покрай моята къщурка. Тъмнозелена полянка, обградена в полукръг от топчестите корони на ниски дървета. Когато стигнахме до нея, слънцето вече надничаше зад гърбовете ни и гъделичкаше с тънките си жълти пръстчета рошавата трева. Заливайки се в смях, тя цялата настръхна. Между нас и тази слънчева полянка минаваше тревата. Слънцето изгря, освети изцяло зелените гънки на гората, изсветли зелената косица на тревата, която преди неговото идване бе потъмняла като скътана горска тайна. Дърветата прошумоляваха леко, разклащайки снагите си, сякаш да се оттърсят изцяло от нощта, да смъкнат напълно сянката на тъмната си нощница. С утрото полянката оживя, изпълни се с много хора. Те бяха облечени с пъстри дрехи, на фона на които светлите им прозирни лица изглеждаха като изтъкани от самото слънце. Всички те бяха белязани от чистото утро на усмивките. В косите си жените бяха вплели цветя, цветя бяха втъкани и в поясите на всички. Стоях занемяла. Бях гледала по телевизора нещо подобно – в един филм героинята попадаше в света на мъртвите. Те живееха също в едно такова зелено кътче, всички в бяло, движенията им бяха забавени, образите – обвити в мъгла. Хората, които аз видях, се движеха енергично, лицата им, макар и светли, издаваха жизненост, на която и здрав човек би могъл да завиди. Цялата полянка бе опасана от слънчеви обръчи, подобни на тези, които бяха оплели малката калинка при запознаването ми с Толи. Вдишах дълбоко свежия въздух и сама се почувствах ефирна и изпълнена с живителни сокове, като тези, които държаха изправени стръкчетата треви и вливаха сили в гъвкавите им телца.
„Съвсем като в сън” – помислих си.
- А не е! – Толи бе прочел мислите ми отново, беше ме усетил. Той бе наклонил леко врата си назад, така, че слънцето да огрява добре лицето му. Голите си ръце, присвити в лактите, бе протегнал напред и с разперени пръсти и обърнати нагоре длани, като че ли държеше нещо огромно и леко. Това би могло да бъде или въздухът, или полегналото небе. Пръстите на босите му крака мърдаха в росната трева. Той я усещаше напълно, а с тялото си усещаше всичко наоколо – движенията на тревите и буболечките, на листата, слънчевите лъчи и капките роса. Така бе усетил и мен. Отпуснах се и аз и неволно застанах в неговата поза. Изведнъж стъпалата ми узнаха всяка мисъл на тревата, цялата се преобразих в тънка чувствителна фибра. Утрото бе положило студените си длани на челото ми, слънцето ме парваше с горещите си целувки навсякъде, гальовната ръка на вятъра рошеше косите ми, а въздухът, надянал шапка невидимка, нежно и предпазливо ме прегръщаше. Всички те – мои съюзници – ми зашепнаха хиляди тайни – за летящата пеперудка, за пробудените горски обитатели и ранобудния славей, за Толи. Почувствах го. Почувствах лекотата в сърцето му и светлинката в главата му, оформяща се в мисъл, която изрекох на глас:
- Трудното е съзнателно да отидеш там, да МОЖЕШ да отидеш – не проумях напълно смисъла, но запомних добре тази мисъл.
Толи кимна и без да промени израза на лицето си, без да трепне дори, видях усмивката му. Тя разпери бели криле над лицето му, погали го и кацна под рошавото гнездо на тъмните му къдри. Поисках да отидем при ХОРАТА. Толи само ме погледна и разбрах – не сега! Не съм готова. Не почувствах никаква горчивина: знаех, когато дойде времето, сама ще разбера. Сложихме между страниците на „Алиса” две-три листа, напръскахме се с утринна речна вода. Не, това не беше сън! Не се събудих! Не преглътнах спомена за това пътуване. Той си остана действителен толкова, колкото Толи, слънцето и самата мен, толкова реален, колкото вярата ми в неговото съществуване.
…
Една вечер, пролетта още не бе извървяла зелените си пътеки, една приятелка на мама остави у нас двете си деца – Яни, Янислав, по-големия - мой връстник и Ачо – братчето му, което ходеше едва в предучилищна. Всичко както си му е редът – вечеряхме, играхме, гледахме телевизор. Аз бързах да ги отведа в моята стая, но те не се отказаха от нито един сериал. Не можех да им кажа направо какво ще правим. Кой би повярвал? Трябваше да ги заведа, за да ми повярват. Когато отидохме в детската, беше толкова късно, че мама настоя да си лягаме. И за да не се усъмни (вече им бях подшушнала, че имам изненада), смигнах на двамата си гостенина, качихме се послушно в леглото, а мама ни каза лека нощ и загаси. Изчакахме, докато чуя, че в съседната стая загасят телевизора и скочихме. Сграбих дрехите, хванах ги за ръцете и ги издърпах тихичко до прозорчето. Прескочихме го внимателно и, щастливи, че се бяхме измъкнали от скучния задължителен сън, се търколихме в тревата от смях.
- Само ако знаят майка ми и баща ми! – Янислав беше най-доволен от геройството си. Той беше послушно дете, което винаги ми сочеха за пример. Лудориите не му бяха присъщи. Цяло постижение бе да го накарам да извърши подобна постъпка. Ачо, който беше много щур, но следваше винаги и на всяка крачка батко си, сега бе пуснал ръката му и правеше кълбета напред-назад, като стискаше с ръце безценното богатство на корема си (а то не беше кой-знае колко голямо).
Хукнах напред, а те след мен, към къщичката. Тази нощ беше захладняло, пък и аз исках да им покажа това, което имах. Случваше ми се за първи път да си имам гости тук. Нощта беше мрачна и ние не се задържахме много дълго навън. Така и не успях да открия Толи. А в моята къщичка ни очакваше неприятно изживяване. Тя ни посрещна с трепета на пердетата на прозорчето си и със звъна на камината. Но сърчицето й беше тревожно. Моето коте отдавна се бе превърнало от котенце в котка. Боже, колко бързо бе минало времето! Тази пролет бе вече третата, която помнех в света на Толи. Котето ми бе станало майка, но неговите две рожби, отдавна преминали през бебешкия си период, бяха останали слепи. Дълго се заблуждавах, че ще се оправят, но очите им натежаваха все повече, изпъкнали и слепени, с всеки ден те изскачаха по-силно, уголемяваха се и изпъваха болезнено кожичката на клепачите. Бедните ми котенца, сигурно чувстваха невъобразима болка! Те носеха главите си наведени надолу, сякаш им тежаха, въртяха се безпомощно около тях, блъскаха се във всяка пречка по пътя си. Лекувах ги с всички лекове, за които знаех – напразно. Когато се отпуснех и се заслушах, чувствах клетите им сърчица – топли и ускорени топчици огън. Дори ръцете на Толи не можаха да им донесат облекчение! Болката не беше чужда на този свят. Той не бе мечта, не бе илюзия, за да е изчистен от нея.
С влизането смехът ни секна. Котетата, усетили нашето присъствие, запълзяха с натежалите си глави. Яни прегърна едното, стисна го нескопосно и заплака. Плачът му се смеси със страдалческото мяукане на животинчетата и цялата ми къщичка стана още по-тъжна. Крилата на прозорчето увиснаха, камината увеси нос и затаи камбанките си. Ачо, мъничкият ми сладък приятел, който следваше във всичко батко си, се улови за ръкава му, впери огромните си очи в него и заподсмърча тихичко.
 Не бях искала да видят така моята къщичка. Едва ли щяха да поискат да дойдат отново тук, след преживяването тази вечер. Едва ли щяха да повярват, че тя е направила толкова добрини, че аз бях имала толкова щастливи мигове в нея. Тръгнахме си с натежали от мъка, като главите на котетата, сърца – едри и болезнени буци, слепи за всичко прекрасно назад в живота ни и невярващи в дните напред, които ще ни донесат светла утеха и нови радости.
Пътят обратно ни се стори дълъг и каменлив. Уморено, но упорито напредвахме в завръщането си, без да се обърнем назад, страхувайки се да не ни застигне жалостното мяукане, сякаш загърбвайки нещастните същества, ние изтривахме техните болки от живота си.
Събудихме се сутринта подпухнали, изтощени и ненаспани – Янислав и Ачо разтъркаха с облекчение очите си и, макар и все още с тежестта на преживяното от вечерта, в тях отзвуча утешителната мисъл: „Слава Богу, било е само сън!” Разказахме си какво сме сънували, те продължаваха да вярват, че е сън, учудени, че сме сънували едно и също и тримата. Само аз не намерих утешение. А как исках да е сън наистина! Но сърцето ми – трезво и жестоко към самата мен – не позволи да се заблудя. Понякога ни е трудно да повярваме в лошото, не искаме да е истина, но просто няма как да си скриеш очите с ръце и да хукнеш! Накъде? То така или иначе ще те стигне. Няма ги измислените светове, в които всички болки са мъртви. Сънища са. Уви! И само лудите са блажени да вярват в тях и да имат слепи сърца за всичката черна и мътна утайка.
 Когато приятелката на майка ми дойде да потърси синовете си, Янислав отдавна бе забравил среднощното ни пътешесствие. Беше се освободил от тъмните напластявания в себе си. Блазе му! Но Ачо, милия, намерихме клекнал в ъгъла на стаята пред малкото нарисувано прозорче. Взехме си довиждане и те ми дадоха гръб, дадоха гръб на моя свят, от който щяха да се оттеглят в сигурността на своя реален свят без сънища, в които да вярват, излекувани и чисти. А на мен ми предстоеше отново каменливият път до къщичката и намирането на трудния отговор: Какво да правя?
 Помислих си – защо ми е трябвало да си нарисувам този прозорец, след като отвъд него не бяха само зелените поляни и слънчевите кошници, там бяха слепите котета и мъничкото гробче на моето още непрежалено пиле. Защо ми бе трябвало да науча толкова от Толи, щом наученото сега ми носи само болка и не може да пусне в мен успокоението и забравата, да направи реалност в очите ми илюзията, че това е сън.
 Мотах се дълго в детската, намирайки си работа. Накрая сама се ядосах на нерешителността и безсилието си. От това, че отлагах отиването в къщичката, само на мен ми бе по-леко, а моите клети котета си бяха там някъде с натежали глави и гнойни очи. Стана ми съвестно. А се страхувах да не би Толи да ме остави отново сама като тогава с птичето. Реших преди да отида при котетата, да потърся Толи, пък ако ще и да ми се наложи да преровя цялата гора със стъпките си и да разтърся всичките дървета с виковете си. Но още щом се озовах от другата страна на прозорчето, промених решението си и се затичах към къщичката. Гората беше толкова голяма, аз самата я познавах слабо, бях ходила само там, където ме бе водил Толи и ако той бе решил да ме остави сама, знаеше добре къде няма да мога да го открия. А пухкавите болезнени топчици щяха да се лутат, да криволичат и да се въртят около големите си глави безпомощно, докато аз търсех кураж в своя приятел. Дори не се замислих, че с нищо не мога да им помогна. Те ми се сториха много отслабнали за половиния ден, през който не бях ги виждала. В сравнение с мършавите им телца и слабите огъващи се крачета, главите им изглеждаха още по-огромни. Майка им се въртеше около тях, близваше тревожно ту едното, ту другото, сякаш искаше да измие гнойта от очите им, но тя не спираше, течеше все по-лепкава от кладенчетата на очите им и там, където се изливаше слузта, се бе превърнала в суха дебела кора, слепваща клепачите им.
 Толи дойде при котетата. Погледнах го безпомощно, докато бършех с памуче, натопено в роса, очите на едното от тях. Той помълча, без да измести поглед от мен. Бръчката между очите му, дебела и тъмна, се спускаше по носа като невидим бръснач, който разрязва устните му, тъмни и безкръвни, извили се в тревожна чупка надолу, те ме плашеха с хладнокръвната си неподвижност. Ако не го познавах, ако го бях видяла такъв първия път, бих помислила, че това не е дете, че той крие в себе си убиец. Гласът му, рязък като бич, ме перна през лицето:
- С това няма да им помогнеш!
Погледнах го въпросително. В този момент бях толкова напрегната и стегната, че тялото ми бе безчувствено за всякакви усещания. Толи знаеше това и не пестеше думите си.
- Не може да се излекуват.
Пуснах котето, което само се измъчваше от моите безнадеждни опити да му помогна. Ръцете ми увиснаха в скута. Чувствах се безпомощна и объркана. Какво да правя? Нямах отговор.
- Можеш обаче да им помогнеш.
- Как?
- Хвърли ги в реката!
Думите му ме стреснаха. Усетих ледени тръпки по гърба си. Очите ми се уголемиха. Сърцето ми опустя. Как? Нима?... Толи да ми даде такъв съвет? Стори ми се, че всичко строено в мен рухна изведнъж, като при земетресение, вдигайки прашилка, която замъгли очите ми. Само за един миг вярата ми в Толи се разклати, нейната висока кула се срути, а камъните легнаха в сърцето ми. Разтреперах се. Запитах се аз наситина аз ли съм и това момче насреща ми Толи ли е. И какъв е Толи – такъв, какъвто аз го познавам или само едно умно, жестоко и студено момче, като това, което бе изрекло тези грозни думи. Изведнъж си представих, че съм коте. Сляпо, хилаво, болно. И Толи иска да ме убие, да ме хвърли във водата със същата тази ръка, с която преди ме е галил, с която ми е давал храна. Сълзи овлажниха лицето ми. Преди да се усетя бях затворила врата зад гърба си и тичах към рекичката. Спрях внезапно пред водата. Наведох се над нея. Отражението ми ме изплаши. С побелели устни и кръгли очи – не приличах на себе си. Очите ми пожълтяха – от водата ме гледаше коте. Случвало ми се беше да гледам как хлапетата си играят с котета и кучета, измисляйки какви ли не изтезания. Нима Толи е като тях? И пред очите ми се заредиха зловещи картини: Момче е завързало едно коте за опашката и го тегли. Това е Толи, но не този, когото аз познавам, а друг – зловещ, страшен. Черните му очи са кървясали, носът е някак изтънял, изострен, устните му са повдигнати като на бясно куче, а между кривите и изпочупени жълти зъби капе пяна. Аз гледам отстрани. После той захвърля котето, сграбчва ме с мръсните си ръце за косата и ме завлича пред себе си...
Съвземам се. Лежа край рекичката, нечия мокра ръка е на челото ми. Живителна сила прелива от нея. Къдравият ореол на познатата глава се е надвесил над мене. Тялото ми е толкова изтощено, че нямам сили дори да мисля. В мен са паднали всякакви бариери. Притварям очи уморена. Главата ми е замаяна. Чувствам се така, сякаш дълго време съм се въртяла в кръг до премала и съм легнала в тревата. Всичко около мен се върти и ме повлича със себе си. Но го няма онова усещане за сладкък световъртеж. Пропадам в черна бездна. Толи мълчи. Доверието ми в него се е върнало. Аз съм със затворени очи. Ръката му остава все така на челото ми. Толи е с мен! Не ме е предал! И ме обича! Но този свят не е сън, а е истина! И Болката е наистина. Гнойна и червива, тя е прояла всички пътища за връщане.
Отварям очи и надничам в тези на Толи. Няма нужда да ми говори, разбирам го: „Искаш невъзможното. Животът ни дава определени възможности за избор и ние само избираме измежду тях. Нямаме власт над него. Не винаги. Не винаги изборът е между добро и зло. Понякога няма добро. Тогава трябва да избираме по-малката злина, по-малката болка, а ако нямаме сили за това - да се пуснем по течението. Често то ни завлича в дълбокото, влачи ни по-дълго и мъчително.”
Толи е силен, много силен. И не мисли за себе си. Но как, как ще намеря сили! Хваща ме за ръка и ме повежда към къщичката. Отваря вратата й и ме оставя на прага. Двете котета се движат трескаво и бързо, удрят се навсякъде, премятат се през глава. Усещам ги. Главите им горят в огън, като този, който преди малко запалих в собствената си глава, но за тях спасение няма, живот няма! Къде бях хукнала? Какво търсех? Успокоение за себе си! А болката в котетата? Тя като свредел ги дълбаеше – все по-дълбока, все по-непоносима. Пламъци отново нагорещиха главата ми. Сложих ръка на челото си – там бях усетила успокоителната хладност на студена и вярна приятелска ръка. Сграбих котетата. Хукнах с тях към реката. Това е единственото спасение за тях. Водата понесе горещите им телца, ухлади ги, удави гласчетата им, погълна ги. Скочих и аз и дълго плувах, докато не изчерпах всичките си сили. Заспала съм на брега – кратък, но дълбок сън. Когато се събудих, Толи не беше до мен. Намерих го в къщичката. В ръцете му се бе свило котето – бе го задържал да не тръгне след мен. Чувствах нови сили. Сънят ме бе пречистил. Неговата чиста вода бе отмила всичко черно от тялото ми, усещах го здраво и силно.
- Толи, нали казваш, че често сънищата са по-значителни? – разказах му съня си. Бях тръгнала за някъде. Отначало всичко беше ясно, макар и да минавах през гора. Пътеката беше тъмна, но аз без никакви трудности я следвах. Забърках се, когато стигнах до една равна пустош. Посоките ми се смениха, пътеката съвсем изчезна и аз не знаех в коя от всички пътеки трябва да вървя. Уплаших се много, но скоро самообладанието ми се върна и още щом то охлади вените ми, аз видях пътеката. Тя ме изведе до изворче. Наведох се да пия. После легнах по гръб да си почина. Затворих очи и се видях – бях стигнала там, закъдето съм тръгнала. Бях навлязла в нещо, подобно на СФЕРА. Всъщност това бе илюзия – нямаше стени, а само сферични очертания на бяла светлина. Стъпвах във въздуха боса и навлизах към центъра й. С всяка крачка погледът ми се проясняваше, както при мъгла с приближаването си предметите започват да връщат истинската си форма. И аз видях, че пътеката продължава и тук в сферата, а аз, без да гледам в краката си, без да я търся, интуитивно я следвах. Обърнах се назад – зад гърба ми тя изчезваше, очертанията на посоката й се пазеха от белите очертания на стъпките ми... После изведнъж се озовах пред СВЕТЛА КЪЩА. Разтворих вратата и влязох в нея. Започнах да отварям вратите на стаите. В тях откривах неща от себе си – преживени и премислени, запомнени, някои – отдавна забравени. В една от тях видях и Толи, там бяха и всичките ми приятели, познати, роднини. Имаше и много празни стаи.
 Толи не ми обясни нищо. Очаквах, че ще започне да ми приказва и с думите си да ми открие смисъла, но той само ме погледна с онзи безмълвен говорещ поглед: „Тръгнала си към себе си. Сама.”
 Да, вярно, Толи не ме водеше за ръка както обикновено. Бях сама. И се лутах много. Не обиколих цялата къща. Започнах да разчитам сама съня си. В мислите ми той ми стана ясен, без да търся никакви думи, с които да си го обясня. Къщата беше моята същност, мое богатство. Празните стаи ме чакаха да ги запълня с живот, усещания, хора и неща, които да обичам и да мразя, които да минат през мен и да оставят следа в мен.
 Вечерта, преди да ме остави сама в къщичката ми, Толи ми каза:
- Време е да отидеш при ХОРАТА.
 Не попитах защо сама, къде ще ги намеря. Изчаках утрото и тръгнах. Докато вървях към тях в главата ми се въртяха мисли на Толи – каквито никога не беше изричал, но знаех, че са негови. Все едно се беше стаил там някъде в мен и ми нашепваше: „Дошло е времето. Довери се на себе си! Трудното е съзнателно да отидеш там, да МОЖЕШ да отидеш.” Листата над главата ми прошумоляваха, шушнейки си началото на утринна приказка: „Само ако си намерила пътя към себе си, можеш да намериш пътя към хората.”
 Намерих го. Минах и отвъд реката. Бях с тях през деня. Видях какво е в тях. Видяното остана в мен завинаги. Скътано в една от стаите на душата ми, чиято врата никога не заключих и имах навика често да отварям.
/СЛЕДВА И УТРЕ/