/ПРОДЪЛЖЕНИЕ/
...
Нощ. Поредната бездиханна, неподвижна градска нощ. Наблюдавах я между пъстрите пердета на детската си стая, без ни най-мъничкото усещане, че и аз съм част от нея! Тъмните й поли се разстилаха отвъд стъклото, техният студен допир бе само спомен, не реалност и аз чувствах себе си и сигурната клетка на стаята като независещо, неподчинено на природните капризи гнездо, като център, ако не на цялата вселена, то на моето съществуване. Между други две перденца обичах да наблюдавам утрото – между тези на единственото прозорче на моята къщичка. Утрото в света зад тапетеното прозорче, макар да го гледах също през стъкло, ме поглъщаше цялата. То почукваше с росните си капки по прозорчето в ритъма на нежна утринна песен, която усещах и в най-дълбокия си сън. Разбуждах се и ставах да му кажа: „Добро утро!”, а то посяга с пръстче към прозореца, който аз разтварях, да ме перне през нослето; издуло бузки духва в лицето ми и със свежото си дихание изсушава и последните капки сън, остан ...