Nov 17, 2011, 12:03 PM

Малко дълги изречения 

  Prose » Others
2235 0 0
1 мин reading


 

 

Неумолимо мечтите прииждаха, проправяйки си път, хапещи забързани, преодолявайки препятствията и отломките на спомените, бързаха към равнината на възприятията. Бяха спечелили битката със съня, преминаха, стъпквайки сред останките на сънищата, гордо развели знамената на будното съзнание, остро напористи, преборили снежното заслепяване в очите, срещайки самочувствието. Приеха светлите искрици на надеждата, триумфирайки в долината на сенките, обкръжени от съмненията, сведоха тъжно очи пред предателството на материалността, приветстваха с полагащото се достойнство духовното израстване, привело ги през объркващия лабиринт на предразсъдъците, проронвайки скрито сълзи за изгубилите се събратя, които откриха затънали в пустинята на безличието, протегнаха състрадателно ръка на нуждата, стъпквайки отчаянието, се смяха искрено на омразата, безверието и болката, обърнали гръб на ниските страсти, не зачетоха аргументите на славата, изгаряха мостове след себе си, почуствали заплахата на мнителността, запълваха празнините от поражението, не повярваха на съмнителните доводи на критиката, създаваха един цял нов свят, изпълнени с вяра, носиха със себе си частици от нещо свято, сред светлината на непорочността, танцувайки с Фортуна, виждаха кошмара на отражението, загубения смисъл на реалността, фаталността на събитията, нескончаемият опит на преживяванията, но непреклонни ненавиждаха думите, изречени от съжаление, имаха право на отговор, потръпвайки под полъха на неизвестността, слушайки шума на вълните на забвението с носталгия, изпотени под знойното слънце на завистта, не вярваха в свършилите решения, не можаха да кажат не на желанията, даваха живот, стояха сред чудеса, събираха камъчета по плажовете на безкрайността, издигайки пиедестал на любовта, поддавайки се на страстта, прекланяйки се пред страданията на творчеството, окичиха се с цветя, набрани в градините на романтичността и поезията, откриха изворите на знанието, видяха реката на забравата, забавиха се за миг в спиралата на мислите, помислиха за средствата, загледани в целта, така оправдаха плача си. Вървяха по този нелек път устремени, незнайно накъде, до къде ли щяха да стигнат, просто имаха смелостта да тръгнат веднъж, жадно отпили от възможността да съществуват... МЕЧТИ.

© Тодор Иванов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??