Към девет и десет вечерно време реших, че трябва да хвана калемчето и да напиша нещо, понеже отдавна не съм го правила.
Не е лесно, когато не знаеш какво да кажеш, така че да не се повтаряш.
Не е лесно, когато трябва да пишеш, а всичко размива очертания и потъва в зеленикавото блато на горчивата реалност. И вече нито знаеш кое е правилно, нито знаеш как да го отличиш.
Но всички тези мисли са породени от ранния час и няколкото чаши червено мелнишко вино, които май са ми малко в повече. А бях спряла да пия.
Спомените присветват в червеникавочерно някъде около мен, а аз даже не искам да им обръщам внимание. Защото, когато протегнах хартиените криле, които той ми направи, към него, той избяга. Мъж като мъж. Без особени отличителни белези. Бял. Кльощав. Нисък. Красив. Синеоко-зеленоок. С черни коси, блестящи като есенен дъжд.
В моята женска природа, отдала се на доволно достатъчно мъже за нищо, открих, че мога да обичам. Което ме тресна като светкавица в нашумелите тоя сезон гръмотевични бу ...