Малко вълшебство

Навън вали пролетен дъжд, духа свенлив вятър, а тополите се люлеят хаотично. В града цари пълна пустота, чува се само камбаненият звън на близката църква на всеки кръгъл час. Сивота е превзела и небето и земята. Единственото, което запълва тази картина е едно обикновено найлоново пликче, което подхванато от вятъра, броди из празните улици. Но въпреки самотата, то е щастливо, защото е свободно, защото лети.

       И така обзето от своя нежен танц във въздуха, завъртайки се на всички посоки, изкачвайки се на високо и после падайки на ниско, то се радва на това, което има. А какво има? Просто празни улици? Приятели, семейство? Не! То се радва, защото е свободно, защото е себе си, защото може да лети и никой да не го спира, защото за него тишината е дар, а спокойствоети-богатство. И така то лети безспирно, изминавайки големи разстояния и изучавайки всички места, през които минава. Понякога спира за миг, докато вятъра набира сили и отново се стрелка в безкрйността. За него това е всичко, това е напълно достатъчно.

       И така в този сивкав град с неудушевени пейзажи, малкото найлоново пликче вдъхва живот и надежа. То знае, че ще срещне друго по пътя си и че всички са тръгнали към едно място-нагоре и пак нагоре! Цял живот то си мечтае да достигне онези сивкави облачета и да ги развесели, и всеки път, когато вятърът задухваше силно, то се молеше да го отведе в небосклона. Искаше да види какво е и там, защото бе обиколило цялата зема, но никога не се бе изкачвало там горе. Това бе неговата мечта, целия смисъл на живота му, да види зад невидимото, да достигне недостижимото. Да изкачи цялото това пронстранство и да докосне сивите облаци, които за него бяха ослепителни и необикновени. И така задуха поредния вятър, който бе по-силен от всички останали, сякаш искаше и той да помогне. Пликчето полетя отново, то започна да се изпълва с въздух и да се издига нагоре и нагоре, мислейки си за върха. Вятъра толкова силно задуха, че насрещните тополи не само се люлееха силно, но и  свиреха, когато той минаваше покрай клоните им. И нашето малко пликче летеше този път с цел. Летеше, летеше, летеше и се издигаше все по-нагоре. Вече целия град се виждаше сякаш като картичка, някъде там долу. А пликчето не поглеждаше на долу, то се бе вторачило в сивите облаци, които не се приближаваха. То знаеше, че ще успее и не спираше да се изкачва! Пътят му не беше лесен, с дни то се изкачваше все по-нагоре, без да знае накъде и колко време остава до там. Но не губеше вяра.

       А там долу в сивия град нищо не се бе променило, отново същите пусти улици и същите тополи, отново на всеки кръгъл час се чуваше камбаненият звън.

       Когато настана трета нощ, откакто пликчето напусна сивотата, стана нещо изключително. Нещо освети целия град, нещо заблестя с такава светлина, че не личеше дали все още е нощ или вече ден. Града изглеждаше красив, огрян от тази светлина. Целият блестеше, преливайки във всички цветове. Там горе се бе появила нова звезда! Необикновена, малка и красива, изпълнена с енергия, сякаш изпълнила сетния си замисъл, своето предназначение. Силна от успеха.

       И така вече сивия град не бил толкова мрачен, всяка вечер над него изгрявала тази звезда и осветявала всяка улица, всяка топола. Над него светело малкото пликче, превърнало се в звезда!