Малкото момче с големия мотоциклет

Ако някой си е помислил, че като малък съм препускал само яхнал коне, или отвреме на време "Бианката",то той въобще не е в крак с голата истина. И за да се убедите колко не сте били прави, ако сте си помислили така и колко съм прав аз като твърдя обратното четете нататък...  

Чичо Йордан, най-малкият брат на дядо ми Иван( загинал в Балканската война) вече ме беше научил да карам неговото колело “Бианка”. В началото, понеже краката ми не стигаха до педалите, карах с проврян през рамката крак - позната на всяко хлапе техника. Още оттогава една от детските ми мечти, дори и като  студент, беше да имам собствен велосипед. Мечта, която така и си остана неосъществена. След години това вече не беше проблем, но  даже да имах и фабрика за велосипеди, тъгата по неосъществената тогава мечта пак щеше да си остане.  А за мотор въобще не смеех и да си помисля - навярно защото съм бил твърдо убеден, че чак такова щастие не може да ме споходи.

Големият син Иван на чичо Атанас,(другия брат на  дядо Иван) , имаше стар мотоциклет АВО-250. Стар нестар, но този мотоциклет винаги беше лъснат като нов  и то не защото бате Иван полагаше толкова големи грижи за почистването му, а защото аз с неподправена любов лъсках всяка негова част. Въобще откакто се помнех благовеех пред всяка машина.

Един ден, след като бях лъснал до блясък мотоциклета с една стара тироска (кърпа за глава) на майка ми, бате Иван каза, че е много доволен и че ще ме повози по голямата поляна до тях. Разцъфнах като роза от радост. Представяте ли колко съм бил красив?

Акумулаторът  вече беше "сдал багажа" и бате Ваньо палеше мотоциклета  на скорост, тичайки успоредно с мотора. Щом двигателят запалеше, стискаше ръчката на амбреажа, спираше, изключваше от скорост, качваше се на мотора и потегляше.

Така стана и сега, но този път, когато потегли, на задната седалка се кипреше споменатия по-горе хубавец. Направихме няколко кръга по поляната, при което бате Ваньо отново, но вече в движение, ми показа  как се превключват скоростите, как се спира, как трябва да се вземат завоите и въобще всички техники по каране на мотоциклет, неща, които и без това знаях много добре, но все още само теоретично. Затова и посмях да се примоля:

“Бате Ваньо, нека да направя само едно кръгче.”

“Не може. Това не е велосипед, този мотор е много тежък и ако те затисне, с теб е свършено.”, логично и много мъдро отговори той.

“Само едно малко кръгче.”, настоявах аз и не го оставих на мира, докато не се съгласи.

“Добре.”, каза накрая бате Иван, спря,  слезе от мотора без да го гаси и седна на задната седалка. Подпрян на двата си крака на земята, той ме повдигна и аз седнах на предната седалка, след което веднага хванах кормилото. Даде ми още веднъж подробни инструкции как трябва да потегля, като за всеки случай провери може ли да хване при нужда ръчките на мотоциклета. Аз изпълних  стриктно всичко и ние, без каквито и да било подскоци, потеглихме. Направихме още няколко кръга и той ми каза да спра, което аз направих безпроблемно, но…

“Моля те, нека да покарам сам. Само едно кръгче.”, искрено започнах да се моля аз.

“Е, това няма да стане. Много е опасно. Ако стане нещо, няма да мога да си простя.”, съвсем логично отговори бате Иван.

“Няма страшно. Нали видя, че мога да карам добре.”, храбро настоявах аз.

"Ти можеш да караш, но моторът е голям и тежък, а ти си още малък", повтори той, но аз вече бях обсебен от машината и продължавах да го моля.

Все пак накрая успях да го убедя и той се съгласи.

“Добре, ще направиш няколко кръгчета сам.”, каза той и слезе, като държеше дръжката на задната седалка. След това я пусна, за да види какво ще стане, готов всеки момент да предотврати падането. Предната седалка беше значително по-ниска, така че аз, макар и с мъка, можех да задържа мотора. Като се убеди в това, той каза, че мога да потегля, но да не превключвам на повече от втора скорост.

Включих на първа скорост, плавно отпуснах амбреажа подавайки газ и потеглих. След това превключих на втора, даже и на забранената трета, направих три кръга, превключих на първа  и когато бате Иван ми направи знак, спрях пред него и той  хвана здраво дръжката на задната седалка за да мога да сляза. В това време го извика жена му Гина. Вместо да сляза от мотора, аз му се примолих да направя малка обиколка из селото.

Абе, едно е да те возят, съвсем друго сам да караш такъв голям мотоциклет, но всичко бледнее ако и други хора те видят как майсторски управляваш това чудовище. Ако пък и се разходиш из мегдана на селото, спокойно можеш да считаш, че новината за този ти подвиг мигновено е обиколила едва ли не целия свят. Мечта!

Бате Иван, естествено, отказа и то с право, защото даже нямаше да съм пред очите му, но аз така настоявах, че той почна да се двоуми. И понеже кака Гина отново го извика и то доста троснато, което "значеше много", за да си спести това "много" като веднага се яви пред нея се съгласи:

“Само до площада и обратно и то без да спираш, защото няма да можеш да запалиш.”

Аз, естествено, не чаках повече и потеглих веднага. Пристигнах на площада, където  направих няколко триумфални кръга пред изумените погледи на насядалите на пейката до дюкяна старци, а след това, плашейки до смърт кокошките по улицата, отидох пред къщата на баба Динка. Спрях и без да гася мотора, започнах да натискам клаксона. Само след секунди на вратичката се появи малкият Христо, който направо се побърка, като ме видя.

“Батко, това е батко! На мотора е батко!”, развика се радостно той и веднага долетя при мен.

“Батко, повози ме. Моля ти се. Нека и мен да ме видят на мотор.”, молеше се той.

Вече го бях возил на “Бианката”, велосипедът на чичо Йордан, но моторът си е друго нещо. Сигурно и той като мен е бил „скромен”, но все пак не е имал нищо против да стане “известен.”

“Не може, моторът е много тежък и мощен и едва го удържам.”, отговорих съвсем резонно, въпреки че много ми се искаше да му доставя това върховно преживяване.

“Моля ти се, батко! Нека поне да се кача на седалката.”

“Виж, това може, но много внимателно, че едва го удържам да не падне. Първо се хвани за дръжката, след това внимателно и бавно се качи на стъпенката и чак тогава на седалката. И да се хванеш здраво за дръжката с двете си ръце и въобще няма да я пущаш. Той изпълни указанията ми и щом седна на седалката, с цяло гърло завика:

“Бабо, бабо! Ела да ме видиш!”.

Баба Динка се показа на вратичката и като ни видя, се хвана за главата.

“Бре вие луди ли сте? Какво правите на това чудо? Чутурите (hлавите) си ли искате да  счупите?”

Аз обаче включих на скорост и бавно потеглих. На площадката пред портата завих обратно и след превключване на втора, след това на трета скорост, изчезнахме от погледа й. Не пропуснах да направя два нови кръга на площада, след което поехме пътя към Скобелево. Там, както му е реда, на техния мегдан също направихме два кръга пред сащисаните погледи на другоселците. Така де, нека и те да видят какви юнаци растат в Караждалово. Това да не ти е Скобелево, дето нямат нито един мотор.   След като им “взехме акъла” поехме отново  към Караджалово.

Тогава нямаше никакви моторни превозни средства по селските пътища, а от КАТ още нямаше и следа. Пълна свобода по пътищата.

Когато стигнахме при чешмата преди селото, моторът угасна. Ами сега? Накарах малкия да слезе, да застане отзад и да поддържа мотора. С мъка слязох и аз, надявайки се, че ще мога да запаля мотора, както правеше бате Иван. Тежката машина обаче едва не ме затисна и аз се отказах от този способ. Двамата с малкия, бавно и внимателно, едва успяхме да изтикаме  мотора на един малък наклон. Наредих му  да държи здраво мотора отзад без да го клати, а аз държейки здраво кормилото пуснах стойката с крак, и опрях мотоциклета на нея. Сега даже не искам да мисля как съм се качил на мотора, но така или не, вече бях седнал на предната седалка. Поддържайки го със спуснатия си на земята крак накарах малкия да вдигне стойката. Включих на скорост, натиснах амбреажа и му казах да почне да тика мотоциклета. Когато набра достатъчно инерция, отпуснах амбреажа и моторът запали.

Разбира се, малкият веднага нададе бойния си вик. Спрях да го изчакам, но докато той се качваше, двигателят отново угасна. Повторихме тези операции три пъти, но  със същия резултат. Дали вече съм бил много изморен, или пък най-после съм разбрал колко опасно е всичко това, но на четвъртия път, още щом двигателят запали, казах на малкия Христо  да се прибере пеша, а аз отпраших за село. Бате Ваньо ме чакаше на портата, силно разтревожен. Аз обаче направих професионален завой и спрях точно пред него. Той хвана здраво мотора за задната дръжка и аз слязох спокойно от него. Намерението му  да ми се скара изчезна яко дим и даже искрено ме похвали за майсторството ми.

Той беше много по-възрастен от мен, просто няколко години по-млад от баща ми, но много ме обичаше. Жена му роди четири деца, които скоро след раждането умираха. Ожени се втори път и вече имаше момиченце, но мечтата му си остана да има момче. Така или иначе, първото ми самостоятелно каране на голям мотоциклет завърши не само благополучно, но може да се каже и триумфално.

Да, но както обикновено се случва, винаги, ще се намерят лоши, какво лоши, най-лоши хора. И какво? Оказа се, че даже и в такова почтено село като Караджалово е имало „доносници”. Под слънцето нищо ново. Веднага казали на баща ми, че съм фучал като щур из селото с огромен  мотор, едва ли не съм прегазил кокошките на половин село, бабите се кръстели и какво ли още не. Не стигало това, ами след това отново съм профучал  като светкавица, но с малкия на задната седалка, който пък по чудо не изхвръкнал от седалката при един „Страшен завой”. Резултатът беше съкрушителен. Получих абсолютна забрана да се качвам повече сам на мотор. Явно, е бил прав, но пък споменът ми остана.

Така е при децата – те трудно, ако въобще, забравят подобни преживявания. Така се получи и с моя скъп племенник Пепи, когато му дадох да кара „Ладата“ на същата поляна, въпреки че краката му не достигаха до педалите. За сметка на това пък беше безкрайно щастлив и горд, за разлика от майка му, дето едва не колабира като го видя зад волана на движеща се кола и трябваше да изгълта цяла шепа илачи, за да излезе от стреса.

Да, но вече беше прихванал от любовта на чичо си към техниката, а тази любов, за разлика от друга една, която може и да си отиде,  си остава завинаги безрезервно вярна до края на живота ти, а и никой не може да ти я отнеме...