Тази вечер се чувствам много особено. И се радвам, и се страхувам. Като на държавния изпит – радвам се на най-важната крачка в живота си. Вече съм голяма, зряла, знаеща – остава само едно изпитание, за да го докажа.После ще имам пълното право да разполагам със своите решения и отговорности. В същото време едно уплашено гласче цвърчи вътре в мен като мишчица: „Ами ако...„ Ако все пак някаква дребна, нищожна издънка провали всичките ми шансове?
-Майка ми вече ни чака у дома. – обяснява той, докато шофира към дома си. – Тя има едно апартаментче в Кючука, но през два-три дни се отбива да ме наглежда –да не умра от глад. Обяснявам и, че дори един примат може да си опържи яйца и да пусне пералнята, а аз все пак не съм примат. Какво да я правя, досажда ми понякога, но нали съм и единствен... С баща ми са се развели, когато съм бил на 2 години. Почти не поддържам контакт с него, той си има друго семейство. Преди три години, сигурно виновната съвест е надделяла, ми помогна да купя къщата. Мама все намеква, че трябва да намеря подходяща домакиня за нея. Мисля, че най-после ще бъде доволна.
Сърцето ми пърха като подплашена лястовица. Едва дишам от притеснение... и в същото време от тихо щастие. Алекс целият сияе, в погледа му има някаква гордост, някаква особена светлина...Наум си обещавам, че ще направя всичко възможно да се харесам на майка му. Заради него. Защото виждам колко е щастлив и не искам да развалям приказката, която съм чакала 30 години.
Не съм материалистка, никога не са ме блазнили пари, къщи и коли. За мен къща означава място с покрив, където да се скриеш от любопитни досадни погледи и да отдъхнеш сам със себе си. Колата е удобство, но всяко нещо с мотор, резервоар и 4 гуми е кола /от марки разбирам, колкото от породи гълъби/. Ще бъде обаче лицемерно, ако кажа, че не ахнах с ококорени очи, когато видях къщата – бледожълта, с желязна порта, през чиито решетки се виждаше зелен двор. Боже мой, наистина ли ще живея в нея и ще бъда стопанка на тази красота?
Минаваме по застланата с бели камъчета пътечка, извила се през зелената свежа трева. По края на моравата има лехи с оскъдни цветни насаждения.
-Не съм цветар. – пояснява Алекс. – Оставям тази чест на теб. Майка ми искаше да ми натрапи любимите си петунии, но този път аз излязох по-инат и не и позволих. Исках жената, която влезе в къщи, да направи градината такава, каквато поиска. Нали не съм сгрешил?
-Не си –усмихвам се, разтопена от умиление.
В трапезарията масата е вече наредена.Обстановката е почти като в ресторант. За секунди вълнението ми се превръща в желание да избягам. Ами ако не се харесам на тази жена с изискан вкус – аз, обикновеното селско момиче? Полугласно споделям опасенията си с Алекс.
-Глупости –засмива се той. – Просто не познаваш мама. Понякога ме докарва до лудост, но не е лоша. Не и с близките си. Мамо! Мамо, пристигнахме!
Настанява ме кавалерски на един стол и тръгва да я търси.Докато чакам, гледам през прозореца спретнатото дворче и почти виждам градинската люлка, която ще сложим там. Вечер с Алекс ще се гушим на нея, ще пием бяло вино и ще гледаме звездите...
-Ето я и майка ми. Отишла да се разкраси за срещата. – шегува се бъдещият ми мъж, влизайки в трапезарията, следван от дребна жена. Ставам, за да подам ръка.
-Здравейте...
Продължението „Много ми е приятно” стреснато се шмугва обратно в гърлото ми, засяда там и аз правя мъчителни опити да го преглътна. Така шокирана и унизена не съм се чувствала, откакто на 15 години се изтърсих от черешата пред очите на брат ми и тайфата му. Една мисъл ме пронизва като мълния:” С какво те разсърдих, Господи?” и виждам отражението и в невярващите очи на жената срещу мен.
-Здравей. – промълвя не по-малко смаяната Катерина Антонова.
… Ако всичко това бе част от съвременна американска комедия, щях да се забавлявам от сърце. То си е смешно... Но лошото е, че не съм зрител, а участник в тази идиотщина. Седим на крайчеца на столовете, от чиято нежнозелена тапицерия изведнъж са изскочили дълги остри пирони като от легло на йога. Чувствам се като коте, имало неблагоразумието да се пъхне между чаршафите в барабана на пералнята. Под масата колената ми ритмично подскачат и Алекс плъзва ръка под покривката, за са ги укроти с нежно натискане.
-Възпитанието не ми позволява да кажа къде би следвало да си сложа очакванията за мила среща – казва той иронично и със зле прикрито раздразнение. – По любезните ви погледи като на настръхнали котки съдя, че вече се познавате.
-Познаваме се – отговаря Антонова по нейния особен начин – със сдържана лека усмивка, която обаче се равнява на небрежно скупчване на тъмни облаци в ясното небе. – Колежки сме.
-Оу! – е краткия коментар, от който преценявам, че в очите на сина й колежките не могат да се похвалят с високо реноме. Каква изненада, а?
-А какво стана с момичето от ресторанта, за което от месеци непрекъснато говориш? – получавам бърз поглед, който обаче остава разочарован в очакването да подскоча.
-Това е същото момиче. – пояснява Алекс. – Ресторантът е допълнителната и работа.
-Похвално! – отбелязва майка му и си налива един пръст ракия, а долната ми челюст рязко потегля надолу. Досега си въобразявах, че най-силното питие което си позволява госпожа Добродетел е сок от моркови. – Това обяснява високия и професионализъм на работното място.
-Ще го оставя без коментар. –промърморвам и подавам чашата си. –Може ли малко водка? Сега хайде да закрием педагогическия съвет и да си спомним за какво сме се събрали. Алекс?
Бедничкият ми приятел изглежда щастлив колкото би изглеждал човек, попаднал в дълбока река, където трябва да изрази предпочитания към компанията на крокодила или на анакондата. /Всъщност, Антонова го умее номера със сълзите/
-Да, Саше, ти какво ще кажеш? – проблясва загриженост в крокодилския поглед.
-Какво трябва да кажа? – протестира измъчено той. – Не съм си правил илюзии, че ще се влюбите от пръв поглед. Очаквах днес двете жени, които обичам най-малкото да се покажат любезни и учтиви при първата среща.Очаквах по- дружеска атмосфера... Явно съм бил прекалено смел в надеждите си.
-Не казвай, че не си знаела, че Александър ми е син. – обръща се обвинително тя към мен. –
-Не, разбира се. Мислиш ли, че ако знаех, щях да...
-Марги! – той става от стола и лицето му се обезцветява. – Какво значи това? Отказваш ли се?
-Не- прошепвам след няколко секунди мълчание, в които осъзнавам, че нямам право да се предавам. – Няма да се откажа от теб. Независимо, че с майка ти не се харесваме. Да, колежки сме, работим в една група и тя не може да ме понася.
-Точно обратното е – парира тя, но аз вдигам ръка.
-Да, не ме харесваш от самото начало. Защото не успя да ме вкараш в калъпа си, а моя начин на мислене не ти е по вкуса. С теб се работи лесно само в един случай – когато нещата стават по твоя начин. Всеки друг е погрешен. Много пъти съм ти отстъпвала. Но този път няма да го направя. Алекс иска да живеем заедно и аз също го искам. И дори да не ти харесва, ще бъде така... Виж, хайде де се опитаме да запазим нормални отношения. Заради него. Дължа уважение на майката на моя мъж. Помогни ми и ти, за да го покажа.
Катрина мълчи и ме гледа. Греша ли, или наистина виждам в очите й нещо, на което не съм и посмяла да се надявам през годините на съвместна работа с нея? Тя е респектирана.
-Добре.- казва накрая. – За 33 години най-важното в живота ми е било синът ми да е щастлив. Вярно е, че ти си последната, която съм си представяла за своя снаха. Но щом той е решил, че ти си жената за него, така да бъде. Решението си е негово. И последствията са си за негова сметка.
Последното явно трябва да се подразбира като протегната за сключена сделка ръка. Кой знае защо, на мен ми прозвучава като временно оттегляне от фронтовата линия. Добре де! И аз ще се възползвам от затишието, за да прегрупирам силите... но си знам, че до подписването на траен мирен договор има още много време. Ако изобщо се стигне до примирие.
Антонова става и започва да слага салата от голямата купа в чиниите пред нас.
-Може ли вече да ядем? – пита ме иронично, а после пояснява на сина си. – В нашата група госпожица Иванова обича децата да се хранят само под команда.
-Не под команда, а след като всички са се събрали и са чули пожеланието за добър апетит.
-И докато го чакат, децата се взират в купичките, а задръжните им процеси...
-При добра организация не чакат дълго. А задръжните процеси са нещо, което човек трябва да се научи да контролира.
-Момиичетааа – прошепва ласкаво Алекс, - ако не млъкнете, излизам. Казвам ви го, защото дори да го направя, едва ли ще забележите.
-Извинявай – е отговора на два гласа. Не гарантирам за Антонова, но аз съм наистина гузна. За да се измъкна от конфузното положение, а и от нелепата внезапна тишина, пресилено весело разказвам последната весела история от детската градина. Няколко дни преди инцидента с Гошко – за който и тримата сега се правим, че не помним – спонтанно в групата възникна разговор на тема „Васил Левски”. Подканих всеки да каже какво знае за него. Много сериозен, Андрей информира:
-Васил Левски е убивал всички турци и затова те са си обличали бродирани жилетки.
Последвалите обяснения от компетентния педагог – тоест, мен – минават по тънък мост в старанието да обясни, че Левски не е Рамбо и не е стрелял и въртял ножове напосоки и пред всеки изправил се пред очите му. В същото време спасявам и нишката на разговора, защото отплеснем ли се веднъж на тема оръжие, предпазни средства /като „бродираните” жилетки/ и тем подобни, то отиде, та се не видя!
-Васил Левски се е борил за нашата свобода – декларира Цецо със двестапроцентов папагалски тон.
-Какво значи „свобода” според теб? – питам го. – Ти как си я представяш?
-Ми... – отговаря той, след минута задълбочени размишления, които личат отдалеч по свитите руси веждички. – Да можеш да мърдаш...
-Госпожице – тъжно споделя Ани, докато госпожицата се е обърнала с гръб, борейки се със смеха, който я дави като кашлица. – На мен ми е мъчно за Левски, че са го обесили.
Следва логичната вълна от присъединили се като група във Фейсбук: „ И на мен... И на мен ми е мъчно...” Глория извисява глас и измерва невежата тълпа с авторитетен поглед:
-И на мен ми е мъчно, ама какво да направя... Търпя!
Алекс още държи хапката в устата си и от смях не може да я преглътне.
-Не ти е скучно. –казва, когато най-после успява, после хвърля поглед към майка си. – Така де, и на двете не ви е скучно.
-Определено – отговаря Антонова преди мен. – Нашата работа може да се нарече всякак, но в никакъв случай „скучна”. Записа ли това, Маргарита? –обръща се към сина си. – Когато поехме децата още тригодишни, на Маргарита и хрумна да записваме бисерчетата, които казват.
„И на отчета за края на полугодието директорката адмирира идеята на госпожа Антонова и препоръча на всички колежки да направят като нея, за да следят речевото развитие на децата” – минава през ума ми, но не казвам нищо.
-Кога ще си пренесеш багажа? – изведнъж се стряскам от рязката смяна на темата и от внезапното осъзнаване, че всичко е наистина сериозно.
-Амиии... не знам. Трябва ли да бързаме?..
-Да. –заявява той и се усмихва. – Ако искаш –утре или вдругиден.
-По-добре утре – майка му се възползва за първи път от правомощията на бъдеща свекърва. – Вдругиден е тържеството по случай изпращането на групата и през целия ден ще сме заети.
„Ти ли ще казваш кое е по-добре?”- желанието да се озъбя е толкова силно, че се налага да се ухапя.
-Виж... утре ще си взема най-необходимото и летните дрехи. Не се налага да пренасям всичко наведнъж, нали така? Ще си взема нещата постепенно... – поколебавам се. – А какво ще правя с апартамента?
-Ще го задържим, разбира се. Жилището си е инвестиция.Ако искаш, можеш да го дадеш под наем. Парите няма да са излишни.
Не мога да си обясня защо чувствам такъв неприятен студ в стомаха. Защо нещо ме кара леко да се отдръпна от усмивката, която досега ме разтапяше.
-Ти май си мислил по въпроса –прошепвам и не успявам да скрия промяната в гласа си.
-Да – отговаря той чистосърдечно. – Извинявай. Няма да ти натрапвам мнението си, какво ще правиш с апартамента ще решиш ти. Просто аз съм практичен, Марги, обичам да обмислям деловата страна на нещата, за да се чувствам сигурен и обезпечен. Ако го дадеш под наем, парите ще ти помагат, за да покриваш вноските в банката. Защото мислих и за още едно нещо, но за него настоявам да ми отговориш с „Да”, защото то няма да е молба, а първият ми ултиматум като твой мъж. – и тъкмо се паникьосвам, че този човек е същият властен и безцеремонен егоцентрик като майка си, а аз съм на път да се омъжа за него, той казва. – Искам да напуснеш ресторанта. Не искам моята жена да тича с таблата между масите до полунощ и да я унижава една тъпа, ограничена робовладелка.
Горещи капки изгарят страните ми. Господи, Маргаритооо, колко си тъпа! Как можа да допуснеш тия подли мисли за Алекс в главата си. Чувала ли си по-хубаво обяснение в любов досега? Бил ли е някой мъж загрижен за теб, както той? А ти беше готова да го обвиниш в алчни домогвания до ценното ти недвижимо имущество. Не те ли е срам?
-Марги! Марги, отговори ми –поглеждам го с мокри очи и се засмивам:
-Откога мечтая някой да ми забрани да работя там! – иска ми се да го нацелувам, но присъствието на Антонова ме спира. Обичам целувките с Алекс. Дори на него не съм казвала, за да не ми се смее, но те са като любимото в детството возене в пълната със сено каруца. Лежа по гръб, мирише упойващо на суха трева и билки, чувствам плавното подрусване на огромния дюшек от сено, а облаците плуват пред очите ми и ако протегна ръка, ще си откъсна парче от тях... Когато той ме целува с ментовия си дъх, ме люлее леко в ръце и почти виждам онези същите меки бели облаци...
Тя излиза, за да донесе вечерята и аз веднага се възползвам от момента.
-Марги, задръж още малко, защото ще те предпочета пред печеното на майка ми и после тя цял месец има да ми се цупи.
„Много важно” – оформят устните ми, докато тя внася димящото блюдо и той се смее.
Месото наистина е фантастично, топи се в устата. Заслужено изразявам възхищението си. Алекс светва от задоволство, а това, което се изписва по лицето на проектосвекървата може да се сравни само с изражението на Том, изскочил пред Джери иззад ъгъла.
-Сашо от дете има здрав апетит и е свикнал да му се угажда. Не обича да яде какво да е. Умееш ли да готвиш? – а вдигнатите и вежди заявяват недвусмислено: ”Едва ли”.
-Честно казано –не. Не е имало защо да го правя. Но има от кого да се науча – майка ми готви изключително.
Трябва да помоля да ме научиш ти, нали? Да пукна пък, ако те питам дори как да разрежа лука на две!
-Сашо обича ястия, за които се искат някои тънкости. – продължава масираната атака. – И много държа да закусва добре.С неговата професия не винаги може да се храни редовно. Всяка сутрин идвам да му направя закуска.
Опс! Това си го биваше. Запазвам самообладание.
-Е, утре няма нужда на се разкарваш. Ще се справя. Алекс, какво искаш – палачинки или принцеси?
-Изненадай ме – смее се той, а сияещият му поглед се мести ту към мен, ту към нея. Горкият ми той, потопен до уши в блажена наивност като хипопотам в блато. Въобразява си, че двете му любими жени са се разоръжили и сключили пакт за ненападение. Що се отнася до мен, няма да му разбивам илюзиите. Старата гвардия обаче е свикнала да печели битките с всички възможни средства и вероломно изиграва своя ход зад гърба ми, докато отивам до тоалетната.
-Саше, помисли си добре – чувам да настоява тя с напрегнат шепот малко преди да вляза в трапезарията. – Познавам я от години, а ти само от няколко месеца. Нищо не знаеш за нея. Не бързай да се обвързваш, преди да си я опознал и да решиш дали такава жена търсиш.
-Мамо – отговаря с мек, но категоричен тон той, - това вече съм го чувал. Така и не разбрах дали твоята намеса навремето беше за добро или за лошо. Този път няма да ти позволя да застанеш между мен и нея. Ако не ни е писано да сме заедно, държа да го разбера без теб.
Така ли, Крюела?... Знам, много добре знам колко струва благата ти усмивка и кроткия, тих гласец.Докато гукаш, кълвеш с такъв остър клюн, че кръв пускаш.Няма да се предам, ако щеш, се пръсни откъм гърба!
Влизам и с усмивка като на Момиче на късмета от едно някогашно тъпо шоу предлагам услугите си да измия съдовете. Докато го правя, г-жа Де Мон ми предлага безкофеиново кафе и докато пие своето до мивката, ме пита с жълтите или с червените ризки да облечем децата на празника. Всъщност, повече от сигурна съм, че тя вече е решила да ги облече с нещо съвсем различно, а костюмите са само предтекст да прикове орлов поглед в ръцете ми и да следи техниката на изпълнение. Умишлено бавно и с отмерени движения – да не изпусне някое – свършвам работата си и очаквам критики и препоръки. Тя не казва нищо. Значи е оставила това асо в ръкава за друг път.
Гледаме заедно вечерното шоу и аз подхвърлям хапливи забележки относно водещия, защото знам, че тя го харесва. И този път не казва нищо. М-даа, Маргарито, бомбардировките са отложени, явно за момента артилерията събира амунициите. Само че ти бъди нащрек.
Часове по-късно в ръцете на Алекс съм толкова щастлива и размекната, че съм готова да забравя и подлите номерца на Катрина, и житейските несправедливости в световен мащаб. Защо наистина съм толкова мнителна и черногледа, след като съм най-голямата късметлийка с този хубав, умен и добър мъж до мен?
Защо, така ли?...
© Таня Георгиева All rights reserved.
С пожелание за всичко най-добро и много вдъхновение - във всичко!