... Мари стоеше притихнала до прозореца и гледаше в нищото. Навън бе прекрасен слънчев ден и сякаш подигравателно контрастираше на тревогата, която я бе обзела от една седмица. Мислите препускаха като луди в детската й главичка и се блъскаха една една в друга, което пък караше невинното й сърчице да се свива и отпуска като надуваема топка. Една сълза бавно се спускаше по бузата й, но тя не я усети.
Вече 6 месеца Мари не можеше да проумее толкова ли бе лоша, че Бог я наказа така. Майка й от години лежеше болна от рак на легло и само морфина я караше да се чувства спокойна. Когато си отиде от този свят Мари не разбра точно какво се случи. Но 6 месеца след това, точно на рожденният му ден убиха баща й, в една жестока и нелепа катастрофа... Това тя не можеше да понесе. Нейният татко, усмихнат, вечно шегуващ се, здрав и красив. Всичко й се струваше като някаква лоша шега, която не искаше да приеме. Много често след това й се случваше да тича по улицата след непознати мъже и жени, припознала в тях родителите си. Но после, разбирайки грешката си, сядаше на някой тротоар и плачеше неутешимо. След като се успокоеше, пак тръгваше към къщи и си казваше: "Всичко е временно. Всичко ще се оправи. Пак ще има с кой да ходя на балкана. Пак ще ходим заедно на кино. Пак ще ме водят на балет. Отново всичко ще е прекрасно. Това е просто сън. Те ще се върнат".
Всеки ден се събуждаше с надежда, че след като изтича до стаята им, те ще лежат в леглото си и усмихнати отново, ще протегнат ръце , за да я прегърнат. С тази мисъл скачаше и хукваше към спалнята. Отваряше запъхтяна вратата, но стаята отново бе празна. Само семейният портрет от стената, препасан с черна лента, тъжно й се усмихваше. После всичко пак се повтаряше...

Чу се силен шум. Външната врата се трясна. Мари се сепна и излезе от унеса. Малката й сестричка се беше прибрала от училище. Бързо скочи, за да я прегърне. Тя сега бе единственото, което остана от милото й семейство.
- Оленка, здравей миличка. Как си?
- Добре! - смутолеви и изтича в детската стая.
Сърчицето на Мари се сви. Беше забелязала зачервените от плач очи. Сега се сети какво я тревожеше цяла седмица. Поведението на Оли. Трябваше да разбере.
Влезе в стаята и седна на земята до нея. Оленка тихо ридаеше, захлупила лицето си на възглавницата.
- Кажи ми миличка! Кажи ми какво става? Защо плачеш? - прегърна я Мари.
- Нищо! - опита да скрие сълзите Оли.
- Моля те Оленка, кажи ми! От една седмица виждам, че става нещо!
- Нищо, ти казвам! Просто така... Нищо не е станало!
Мари беше твърдо решена да разбере какво се е случило. Тя толкова много я обичаше и сега искаше да знае истината.
- Кажи ми, Оленка, няма да мръдна от тук докато не ми кажеш!
- Остави ме, ще ми мине! - с упорство каза Оли и скри лицето си.
- Ако не искаш с добро да ми кажеш, ще те набия и пак ще си признаеш! Кажи ми веднага! - със заплашителен тон викна Мари.
- Добре... Има един от нашия клас ... вика ми ... вика ми... Копеле... - Оленка избухна в плач. - Какво е копеле? Само ме сочи и се смее ... на всички казва, че съм копеле...
Мари почервеня. Макар и на 12 години тя знаеше какво значи тази дума. Не отвърна нищо. Само притисна силно сестра си и й каза.
- Успокой се. Утре ще ме изчакаш да се прибера от училище, а после ще ми го покажеш!
Оленка не посмя да се противи на кака си. Усети в гласа й някаква твърда решителност.

Мари бягаше през глава след часовете към къщи. Имаше странното усещане, че нещо ще се случи и сега тичаше като хала, за да не изпусне сестричката си.
Оленка я чакаше притеснена в кухнята. Държеше чантата си в ръка и умолително погледна Мари в очите.
- А тук си. Хайде, ще те изпратя до училище.
- Недей, аз ще мина по друг път. Ще обиколя! - примоли се Оли.
- Тръгвай, ти казвам! Не се бой от нищо! Хайде, че ще закъснееш!
Мари грабна чантата и двете забързаха към училището, в което учеха.
Пътят не беше много дълъг. Трябваше да преминат само пет блока и училището беше зад тях.
Стигнаха първия и вече подминаваха, когато изневиделица от ъгъла изскочи едно момче. Беше набито, по-високо от тях и изглеждаше като шопар. Странно, предвид килограмите му, но започна пъргаво да подскача около тях и насочило пръст към Оленка, грозно да крещи.
- Ха-ха... Ето я, ето я ... Копеле... ха-ха... Копеле ... ха-ха!  Ти си едно копеле...
Оленка се вцепени.
Мари дори не разбра как се случи всичко. Тя просто скочи като тигрица, замахна и стовари чантата с учебници по главата на шопара. Повали го на земята и започна да удря, с все сила, с тукати, ритници, пак тукати, пак ритници...
Не виждаше, не мислеше, но в този момент момчето и се струваше, като гнусна лоена топка, която трябваше да размаже на асфалта.
В един миг отвори очи. Стресна се от кръвта, която шуртеше от лицето му. Беше безпомощен и жалък. Скочи от земята, стисна здраво ръката на сестра си и хукнаха към училище.
Когато пристигнаха Оленка беше ужасена. До преди минута беше вцепенена от шока, но сега трепереше от страх, че ще бъде наказана след училище за отмъщение.
Мари остави сестра си и заповяда, макар, опитвайки се някак да я успокои, да не мърда от там докато не дойде да я вземе. Не беше необходимо. Малката Оли вече умираше от страх и нямаше никакво намерение да ходи сама където и да било.
Мари се прибра по същия път. Усещаше нещо в гърдите си - чувство, което я душеше. Искаше да разбере дали не е убила гадния шопар. Страхуваше се! Не бе подозирала, че е способна на такава жестокост. Та до скоро тя бе най-милото и нежно същество на света, влюбена в балета, прекрасна малка балеринка, щастлива и от песента на птичките дори.
Приближавайки се към мястото на боя, Мари забави ход. Не виждаше никой. Пристъпваше с тревога. За нейна радост момчето го нямаше. Имаше само малко кръв, която напомняше за случилото се преди половин час. Прибра се в къщи.

Не разбра как минаха пет часа. Така си стоеше, мислейки за случката, загледана в часовника на стената. Стрелките като че ли препускаха... Трябваше да вземе вече сестра си от училище. И най-вероятно да понесе своята участ.
Тичаше. Забави без да иска темпото, минавайки покрай първия блок. Сърцето лудо биеше в гърдите й. Очакваше всеки миг зад ъгъла да изскочи бащата на шопарестия, да я сграбчи за дългите черни коси и да я направи на кайма.
Не се случи. Дори не усети как се озова пред училището.
Оленка седеше на стълбите, сгушена и уплашена като пиленце.
Мари й се усмихна и уверено я подкани да си вървят. По пътя към къщи започна да й разказва някаква глупава и смешна история, за да я развесели.
Почти стигнаха до дома си, когато от някъде изведнъж изскочиха десетина момчета. Всички бяха по-големи от тях, поне с по две глави. Мари инстинктивно дръпна сестра си зад гърба си и стисна юмручета. Беше разпознала сред глутницата шопара. Сега й се стори още по неприятен, с посинялото си и отекло от боя лице.
- Ето я, ето я! - крещеше и сочеше като обезумял към нея.
Едно от момчетата тръгна заплашително към Мари. Тя дори не изчака да й каже нещо. Стиснала до кръв малките си юмручета, закрещя с все сила.
- Хайде бе! Хайде! Кой ще е пръв! Всички ви ще пребия, само някой да посмее да обиди или докосне сестра ми! Гадняри! Хайде страхливци!
Всички се втрещиха. Никой не помръдна. Ситуацията изглеждаше даже комична. Тогава момчето се приближи и само я попита.
- Как се казваш?
- Мари!
- Върви си Мари! Ще се радвам пак да те видя! - след което направи крачка в страни и се усмихна.
Мари стисна Оленка за ръката и бързо тръгнаха към къщи.

В този момент нещо стана с нея. Слънцето, като че ли започна да грее по-силно. Почувствала топлината му, усети странна сила и мъничко тъга. Разбра, че детството й е свършило. Трябваше да порасне. Сега тя щеше да бъде не само кака, но и мама и татко за Оленка. Знаеше, че има сили. Намери смисъл да продължи.
Засмя се, сграбчи Оли и я целуна силно по пламтящите бузки. Подминаха дома си и продължиха към близката сладкарница, за да й купи сладолед...