Масенго – скулпторът от джунглата 

След около час отново бяхме във въздуха. До самото кацане в Бразавил пътувахме спокойно. На летището също нямах проблеми. Този път, противно на досегашната ми практика, се обадих  в посолството, откъдето веднага изпратиха кола. Още по пътя се отбихме в офиса на местната въздушна компания и уредихме полета до Лагос -  самолет имаше след два дни.

В посолството пак същото: как е в България, какво ново и т.н. За съжаление, вече нямах вестници и трябваше сам да разказвам и то доста овехтели новини.

Навремето бяхме правили геоложки проучвания в Конго -  Бразивил. Обектът беше завършен, но се очакваха нови проучвания и машините бяха оставени в кампа. А и не си заслужаваше да се дават огромни пари, за да се връщат в България тези, вече доста амортизирани машини. Ако нямаше нов обект, беше по-добре да се продадат. Знаех, че е оставен само един българин с жена си, който да се грижи за машините, по точно за тяхната консервация. Попитах как мога да отида дотам и посланикът каза, че това не е проблем, но предложи първо да си поговорим, да обядваме и после ще ме заведат до кампа, след което пак ще ме върнат в посолството, където вече ми е приготвена стая.

Както е известно, Конго Бразавил навремето беше “братска” страна, за разлика от Конго Киншаса, където еднолично управляваше диктаторът Мабуто. Градовете Бразавил и Киншаса са разположени на двата бряга на река Конго, почти един срещу друг и Киншаса се виждаше съвсем ясно.

Както се разбрахме с посланика, след обяд неговият шофьор ме заведе до къщата, където живееше човекът на “Булгаргеомин.”

Когато ме видя, той остана като гръмнат. Беше Спиридон. С него се познавахме от времето, когато работех в “Техноекспортстрой”. Тогава “Булгаргеомин” беше към “ Техноекспорстрой”. Радостта му беше толкова голяма, че не можех да си поема дъх от яките му прегръдки. Не искаше и да чуе, че няма да остана при тях. Веднага замина за посолството да донесе  багажа ми.

Спиридон живееше с жена си в къща с голям двор пълен, с палми и други тропически дървета. Жена му, като всяка домакиня се засуети, но аз казах, че вече съм обядвал. Тя ме покани  да седнем отвън и веднага приготви чудесно кафе. Спиридон се върна скоро със своя стар пикап “Шевролет” и започнахме старите спомени. Каза, че щом вече съм обядвал, тогава като нищо можем да пийнем от неговото вино.

“Вино ли! Ти майтапиш ли се? Да не би да си посадил лозе?”, чудех се аз.

“Никакви майтапи. Я погледни нагоре!”, отговори захилен той.

Погледнах и какво да видя? На няколко палми, доста нагоре по стеблото, имаше прикрепени нещо като кратуни. За да ме спаси от глупавата ми физиономия, той обясни, че “производството” е много лесно. Просто с едно брадвичка се зарязва стеблото на палмата, но така, че да не се повреди  и под среза се привързва това подобие на кратуна.

Сокът изтича вътре, благодарение на високата температура ферментацията става бързо и виното е готово. Влезна в къщата и донесе съд с доста гъста течност, която погледнах с не особено голямо доверие, но наздравиците започнаха. “Виното” беше приятно на вкус, но все имах едно наум, че може да ме боли главата. Съмненията си останаха, но не и съдържанието на съда.

След това отидохме да видим машините, а жена му остана да приготвя вечерята. Скоро пристигнахме в кампа, където бяха машините. Те бяха подредени и отлично консервирани. Отидохме и  на брега на реката Конго да погледаме Киншаса. Отсреща се чуваха африканска музика и песни. Спиридон обясни, че днес там има някакъв измислен от Мабуто празник.Така е, един диктатор винаги може да определи даден ден за празник, друг за траур. Макар и за кратко ме споходи мисълта да отида до Киншаса, но тя бързо беше отхвърлена от много по-мъдрата мисъл, че все пак е по-добре да се върна в България жив и здрав.

Разходихме се из Бразавил, след което се върнахме в къщата и пак на масата. Този път, за всеки случай, пихме от питиетата, които посланика ни беше изпратил. Оказа се, че жената на Спиридон е чудесна готвачка и аз не можех да се начудя как за такова кратко време бе успяла да приготви толкова вкусотии. Говорихме за България, за Алжир, за Конго, връщахме се към стари спомени, времето минаваше приятно и незабелязано.

От Спиридон научих, че навътре в джунглата се намирало ателието на наскоро починалия прочут майстор - дърворезбар, по точно скулптор, който се казвал Масенго. Независимо че бил самоук, поради невероятните му произведения, още приживе  бил  признат за член на белгийската и френската академия на науките. Това ме заинтересува толкова, че го помолих още сутринта да ме заведе  до “ателието” на този Масенго. 

На сутринта, след като закусихме, тръгнахме за ателието на Масенго. За пътища в Конго Бразавил, поне тогава, не можеше да се говори. В цялата страна имаше само два асфалтирани пътя с обща дължина 260 км. Скоро се отбихме от пътя и започнахме да се движим по една просека в джунглата. Спиридон само се молеше да не завали известният тропически дъжд, който продължава 30-40 минути, но през това време се изливат такива количества вода, че ако продължаваш да се движиш, колата ти затъва в размекнатата почва до пода и няма измъкване. Затова завали ли, трябва да спреш и да изчакаш, докато почвата изпръхне. Но Спиридон познаваше тези тънкости много по-добре от мен и аз бях спокоен.

Вече навътре в джунглата на една поляна видяхме увлечени в буйни африкански танци полутоли мъже и жени. Щом видяха колата, те ни заобиколиха и радостно се развикаха. За да не ударим някое от децата, които направо се навираха в колата, трябваше да спрем.

При нас дойде един мъж и на развален френски (Бразивил е бивша белгийска колония) ни покани да им погостуваме. Попитах го какво празнуват, въпреки че на негрите не им трябва обезателно някаква специална дата, за да се отдадат на своите неповторими ритми. Когато слязохме (Спиридон предвидливо заключи кабината), мъжът ни разказа, по- скоро изигра една много интересна история със щастлив завършек.

Мъжете излезли на лов. По едно време човек от групата забелязал огромен питон - един от любимите им деликатеси. Не искал да изпусне този шанс, хванал питона за опашката и почнал да вика другите. Питонът, който не разбирал от подобни шеги, на бърза ръка започнал да се увива около тялото му с цел да го стегне в желязната си прегръдка, предполага се обхванат от не особено приятелски чувства. В това време другите дотичали и срязали питона. “Ловецът” се отървал само със страха, който изпитал и поразместени кокали. Веднага нарязали питона на части, преметнали ги на дървени пръти и с танцова стъпка се върнали в селото. Радостта им вече виждахме сами. Поканиха ни на тържеството. Бях слушал, че месото от питон наистина е деликатес, но никога не бях опитвал. Тогава какво ми пречи да направя това сега, макар и за първи път? При това и Спиридон каза, че вече е ял и било много вкусно.

Поставиха ни на лично място и ни дадоха някакви твърди листа, в които бяха сложени големи шайби от питона. Не мога да кажа дали бяха печени или пържени, но яденето беше вълшебно. През това време танците не преставаха. Хората вземаха парче от питона, изяждаха го като ярмомелки и отново танци.

Като благодарихме сърдечно за чудесното ядене, ние продължихме пътя си. Скоро пристигнахме до целта на пътуването. Отново ни наобиколи голяма тълпа от хора.

“Масенго, Масенго”, извика им Спиридон. Приближи се един мъж който каза, че е син на починалия майстор и ни поведе към ателието. Това беше огромно помещение - около 8 х 6 метра. Когато влезнахме вътре, онемях. Не се наемам, даже и макар  донякъде, да опиша великолепието, което виждах. Маси, столове, маски, колони, целите в дърворезба. Цели ловни сцени, фигури на хора, животни, дървета, божества. И всичко толкова съвършено, с такива идеални пропорции и толкова изразително - направо дъхът ми спря. Всичко от абаносово или желязно дърво. Представете си маса със шест стола и всичко това отгоре до долу в съвършени, направо говорещи композиции.

Цените бяха невероятно ниски. Но всичко тежи, а аз пътувах със самолет и то не директно за София, където всъщност не знаех кога, през къде, а и дали въобще ще се прибера. Избрах си маски и фигури, платих ги, но още не ми се искаше да напущам помещението.

Тръгнахме обратно и по пътя настигнахме военен автомобил. Войниците, седящи в каросерията, започнаха да ни махат приятелски. Реших да ги снимам, а те като видяха апарата,  започнаха да се боричкат - всеки искаше да е отпред. По едно време камионът спря, един офицер слезе от кабината, дойде при нас и без да каже нищо, грабна фотоапарата от ръцете ми. Едва тогава каза на френски, че това е военна единица и ние нямаме право да я снимаме. Ами сега? Казах му да извадим филма и с това да приключим, но той повтаряше, че не можем да снимаме. Ако бяхме в Бразавил,  щяхме да се оправим, но в джунглата? Обяснихме му къде сме били, че сме българи от обекта и т.н.

Накрая, преди да успея да се намеся, той се опита да отвори апарата, но го направи така, че според мен “Яшиката” излезе от строя. Ядосах се и казах, че му я подарявам. Това обаче веднага уреди всичко, дори той заповяда автомобилът им да се измести крайно вдясно за да можем да минем и ни козирува. Ние не чакахме втора покана и изчезнахме. Е, жалко за “Яшиката”, но поне всичко се размина.

Жената на Спиридон, разтревожена от нашето закъснение, ни чакаше отвън , но като видя, че сме живи и здрави, веднага се зае със сервирането на позакъснелия обяд. Яденето беше прекрасно, просто преядохме, още повече, че и шайбите от питона още не бяха освободили напълно заетото от тях место в нашите все пак ограничени стомаси.

На другата сутрин отлетях за Лагос с междинно кацане в Любревил/Габон и Дуала/Камерун.

В Любревил пристигнахме по обяд. Той  се намира на самия екватор. Когато слязох от самолета, имах чувството, че някой ме е хвърлил в разпалена пещ. Обръщах се на всички страни, но неизменният и най-верен спътник - сянката ми, липсваше. Просто беше изчезнала. Обяснението е елементарно, но не и чувството, което изпитваш, останал без собствената си сянка. Слънцето едва се виждаше от гъстите изпарения. Знам, че влажността не може да бъде повече от 100%, но в този момент ми се струваше, че това е възможно. Едва се дишаше и аз започнах да си мисля за нашите прекрасни планини. Сетих се и за изцяло изрисуваните товарни автомобили в Пакистан, Индия и Бангладеш, особено цистерните, на които обезателно имаше картини, излъчващи прохлада, като езера, течаща вода, дървета с плътна сянка, снежни върхове.

За щастие, престоят в Любревил бе кратък и продължихме за Дуала, където предпочетох да не слизам от самолета, а само от прозореца наблюдавах хората сновящи по плаца с черни, до тъмносиньо лица.