Спомените изгониха спокойния ми сън. Преобърнаха съзнанието ми, изкривиха замъгления ми поглед. Опустошиха всичко, което умът беше изградил. Дните минават, изяснява ми се. Мисля за теб! Дано не си ме намразил. Сега си спомням - ти дойде. Дойде да ме видиш - нали?! Или случайно мина? Помня решетките пред мен... и аз, безпомощна да те достигна и да те прегърна. Косата ми бе мокра, усещах студа по цялото си тяло. Но не исках да се прибирам. Бях хванала решетките и се молех да останеш още малко при мен. Тресях се от ужас, когато се отдалечаваше и аз не можех да сторя нищо друго, освен да повтарям името ти многократно. Устните ми, почти посинели от студа, обливащ тялото ми, се разтрепериха. Свлякох се на земята, обезумяла, стенеща. Изправих се с последни сили и погледнах отново през решетките. Теб вече те нямаше... Нищо нямаше смисъл...