ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ТЕАТЪРЪТ

         Кримската война оказва силно влияние върху духовния живот на българското възрожденско общество. Досегът със съюзническите армии подпомага постепенното възприемане на редица елементи от западноевропейската култура, което има важно значение и води до осъвременяване на затворения и крайно консервативен по своя характер духовен свят на българите в средата на деветнадесети век. Неслучайно именно тогава започва масово да се създават читалища и да се организират театрални представления. Започва да се говори за българска култура, литература и изкуство. 

         Британската и френската армии, както не чак толкова често до сега, бяха съюзници в тази война и търсеха възможности да си сътрудничат. Имаха общо командване, провеждаха съвместни учения и си помагаха в снабдяването с различни стоки. Организираха се състезания по стрелба, конни надбягвания, гимнастически упражнения и всякакви други мероприятия свързани с военната и физическа подготовка. Друга нова инициатива беше организирането на различни забавни мероприятия. Оказа се, че това има изключително благоприятно въздействие, не само върху бойния дух и самочувствие на войниците, но и помага много за изграждането на приятелски връзки между съюзниците.

         Тази вечер, в един от британските лагери във Варна, гостуваше френска самодейна група, която, както беше обявено по-рано, трябваше да изнесе театрално представление. Французите бяха майстори на тези неща и всички очакваха с нетърпение възможноста да се насладят на тяхното изкуство. 

        - Идете вие двамата с Михаела! - каза мисис Търнър, когато чу Робърт да разказва за това. - Аз ще се грижа за децата. И без това не обичам такива стълпотворения, а и изкуството което ще представят едва ли е по вкуса ми. 

       - Разбирам Ви госпожо Търнър. Надявам се поне мис Семова да ме придружи! 

         Михаела остана малко изненадана от тази покана. Напоследък доктор Гилбърт се държеше доста странно. Докато разговаряха, той често избягваше погледа ѝ, а друг път, когато го попиташе нещо, я гледаше, сякаш че не чува въпросите ѝ. Тя не намираше логика в това негово поведение и скоро в главата и започна да се прокрадва мисълта, че не се справя добре със задълженията си. 

       - Разбира се, за мен ще бъде чест! - отговори тя въпреки това, поласкана от поканата му.

         Сцената представляваше подредени един върху друг сандъци на които актьорите щяха да играят представлението си. Зад тях бяха опънати платнища, върху които, имаше небрежно нарисувани декори. Специално за целта бяха осигурени достатъчен брой петромаксови лампи, които обливаха актьорите със своята светлина и на фона на тъмнината наоколо създаваха въздействаща атмосфера. В представлението нямаше много реплики и повече се пееше и танцуваше, а сцените се развиваха на фона на музиката на военния оркестър и десетина хористи зад сцена. Зрителите стояха прави и всеки се опитваше да си намери подходящо място за гледане в събралото се множество. Някои се бяха покатерили на околните дървета, а други гледаха от покривите на близките къщи. Почти всички, които тази вечер не бяха на служба и имаха тази възможност, бяха сред публиката. 

          Когато наближиха стълпотворението, към тях се приближи един френски офицер който ги поздрави учтиво, засука театрално мустак и каза със закачлива усмивка, на не много добър английски. 

       - Бих искал да ви предупредя, че представлението не е много подходящо за изискани дами. 

       - Ах, така ли? - отвърна Михаела с усмивка. - Доколкото знам, изискваните дами си стоят у дома с ръкоделие в ръка. Аз не съм от чак толкова изисканите, така че не се притеснявайте!

       - Както желаете! - каза френският офицер, след това се поклони и се оттегли широко усмихнат. 

         Представлението естествено беше комедия, а комичното беше най-вече това, как изглеждаха едрите мъже, пристегнати с корсети и облечени в клоширани поли. Е, тоалетите не бяха последна мода, но на кой му пука?! Беше учудващо, че изобщо са намерили някакви дрехи, които да използват. Важното беше, че можеха да се посмеят. Мъжките образи се изпълняваха от по-дребни мъже, което също предизвикваше смях, имайки се предвид едрите им мустакати възлюблени. 

         Най-общо казано, сюжета беше следният.

         Мъжете заминават на война, оставяйки неутешимо ридаещите си съпруги. Скоро след това те ги забравят и започват да правят секс с други мъже, а когато войниците се връщат от фронта, те вече са с деца на ръце, но отново са влюбени в тях. Макар и да нямаше голотии във буквалния смисъл на думата, сцените със сексуален контекст бяха широко застъпени и може би точно това имаше предвид френския офицер когато каза, че представлението е неподходящо за изискани дами.

         Никой не се беше смял така от дълго време! Войниците викаха въодушевено свиреха с уста и ръкопляскаха радостно. Всички бяха вперили поглед в сцената наслаждавайки се на представлението, което ги беше накарало да се отпуснат и да се посмеят искрено на комичните ситуации, които актьорите разиграваха. 

         Робърт и Михаела стояха плътно един до друг в публиката и се споглеждаха закачливо докато се смееха на комедията, която войниците представяха. В един момент тя усети, че той я гледа и сякаш предпочита да наблюдава нея вместо сцената. Изглежда бе забравил, че много хора биха приели това за неприлично, но просто обичаше да я гледа, когато се смее и в този момент дори не осъзнаваше, че го прави. Чувстваше се привлечен от красивата българка и понякога губеше представа за това, кое е редно и кое не. 

         Харесваше ръцете ѝ! Господи, какви красиви ръце имаше! Дълги изящни пръсти, които сякаш нежно галеха всичко до което се докоснеха. Искаше му се да може да подържи тези ръце. Искаше му се да може да ги погали. Искаше му се да може дълго, дълго да ги целува. Харесваше му как ухае! Понякога, когато правеха нещо заедно в приюта, уж случайно се доближаваше близо до нея за да усети уханието ѝ, и това караше коремът му да се свие. Питаше се как успява, да ухае толкова приятно? Друг път, когато си говореха отблизо усещаше топлият ѝ дъх и му се приискваше да я целуне. Искаше му се да я прегърне и силно да я притисне към себе си. Харесваше бенката на горната ѝ устна, харесваше косата по тила ѝ, харесваше и много други неща, които по странен начин разпалваха в него тази лудост наречена - любов! 

         Публиката за пореден път избухна в смях и двамата отново се спогледаха широко усмихнати, споделяйки момента. Погледите им се срещнаха, но незнайно защо в един момент престанаха да се смеят и просто се гледаха усмихнати. В навалицата телата им бяха притиснати плътно едно до друго, а лицата им почти се докосваха. Той плахо посегна и хвана ръката ѝ, а след това нежно я целуна. Хората около тях продължаваха да викат и да се смеят, наслаждавайки се на представлението, а те, сякаш забравили къде се намират, бяха вперили поглед един в друг. По устните на Робърт беше изписана едва забележима усмивка, а в погледът му се четеше неприкрит копнеж. Един копнеж, който от много време го измъчваше. Сърцето на Михаела заби лудо, развълнувана от това което прочете в очите му и тя и срамежливо отбягна погледа му, а след кратко колебание бавно дръпна ръката си впервайки отново очи в сцената. Всичко продължи сякаш нищо не се бе случило, но и двамата знаеха, че съвсем не е така. Робърт също отправи поглед към сцената, а в главата му прозвуча мисълта: 

         "По дяволите, какъв глупак съм!" 

         Той отново беше забравил, че тя е сгодена жена. И най-вероятно в този момент гледа на него, като на един похотлив мръсник, който търси начин да се възползва от нея. Ядоса се на себе си и си каза, че това не бива да се повтаря повече. Всъщност, нищо не се беше случило и винаги можеше да каже, че това е било един невинен приятелски жест, но въпреки това знаеше, че беше преминал границата, позволявайки си да мисли, че красивата българка изпитва същото каквото и той. 

     Понякога виждаше как тя го гледа и жадно поглъща всяка негова дума, но това не означаваше, че вниманието ѝ е нещо повече от уважение или най-обикновена любознателност.  

     "Какво съм си въобразил? На какво се надявам? Какво очаквам?' - каза си той. - Тази лудост трябва да спре! Ще се извиня за държанието си и ще оставя това невинно създание да продължи живота си. 

     Театъра на французите пожъна пълен успех. Няколко пъти актьорите бяха викани на бис. На финалния поклон героините вдигнаха полите си и под тях се показаха здрави мъжки космати крака, което предизвика отново страхотен смях в публиката. Актьорите благодариха за топлия прием, обещаха скоро да изпълнят друго представление и с това приключи френската театрална вечер. Зрителите тръгнаха да се прибират и развеселени да коментират представлението, спомняйки си отново и отново комичните ситуации. Изглежда Робърт не споделяше цялото това въодушевление и докато вървяха само мълчеше и се усмихваше глупаво. Малко преди да стигнат до дома на Михаела той ѝ каза без дори да я погледне.

   - Съжалявам за това което се случи! Разбирам, че сте сгодена жена, която скоро ще се омъжи. Не знам какво си бях въобразил, но ви обещавам, че това няма да се повтори. Надявам се, че не ми се сърдите за тази моя волност. 

     Михаела го гледаше притеснено без да знае какво да каже. 

   - Защо трябва да се сърдя? - попита тя след кратко колебание, макар, че много добре знаеше за какво става въпрос. 

     Естествено, че беше усетила погледите му! Естествено, че беше усетила как я гледа когато разговарят. Вече от доста време се познаваха и като цяло техните срещи и това да работят заедно ѝ беше изключително приятно. Нещо повече, тя живееше за тези мигове и макар, че за нищо на света не би си го признала, сърцето и също гореше, запалено от тази любов. Когато през главата ѝ минаваха такива безбожни копнежи, тя се опитваше по всякакъв начин да ги прогони от мислите си. Ощипваше се безжалостно или сама си удряше шамар, опитвайки се да се накаже за това безсрамие. 

     "Това е грях пред Бога, това е позор за семейството ми, това е лудост!" - казваше си тя, но след малко сърцето и отново летеше към него - доктор Гилбърт или Робърт, както тя отскоро си позволяваше да го нарича в мислите си. До сега никой не беше успял да предизвика в нея такова вълнение. През живота си бе срещала мъже които е намирала за привлекателни, но само до там. Никога не ѝ бе минавало през ума, че може да има някаква емоционална връзка или недай си Боже физическа близост с някой от тях! 

     Робърт беше друг! Освен, че го намираше за изключително очарователен като мъж, той изпълваше идеалът ѝ за интелигентен, образован и възпитан човек. Имаше страхотно чувство за хумор и винаги демонстрираше добро отношение, не само към болните и страдащите, но и към всички хора намиращи се в беда. 

     Понякога си позволяваше да мечтае, че е възможно да има нещо между тях, но бързо отхвърляше тази мисъл!

     "За какво му е такава като мен? - казваше си тя. - В Лондон сигурно е пълно с хубави и образовани момичета от добри семейства! Моето бъдеще вече е решено! Аз съм вече сгодена и скоро трябва да се омъжа, независимо дали ми харесва или не!" 

     След това отново се сещаше за времето което бяха прекарали заедно и за искрите които проблясваха в очите им, докато се гледат. Това отново разпалваше мечтите, които тя по всякакъв начин се опитваше да потисне. 

   - Мис Семова,...бих искал да се извиня за грешката която допуснах! - каза Робърт притеснено. 

     Незнайно защо цялото му лице блестеше, обляно в пот, макар че в тази юлска вечер си беше, като цяло, доста прохладна.

   - Каква грешка? - попита тя учудено. 

   - Да се влюбя във вас! - отговори той. 

     Михаела го гледаше с широко отворени очи без да може да повярва на това което чува. Изведнъж Робърт реши, че въпреки всичко, трябва да ѝ зададе този въпрос. Знаеше, че най-вероятно тя ще му откаже, но искаше да е сигурен,че е направил всичко в името на тази любов!

   - От дълго време обмислям… - започна той притеснено, - възможността да Ви попитам....дали е възможно, дали бихте приели, дали бихте се съгласили да станете... моя жена? 

     Михаела изхлипа тихо и сложи ръка пред устата си. Погледна го притеснено и успя само да каже:

   - Извинете ме доктор Гилбърт! - след което се обърна и влезе в къщата. 

     Тези негови думи уплашиха младата жена. Стотици пъти си беше казвала, че е невъзможно, че е погрешно, че не трябва да се случва, че дори не трябва да си го помисля. Това беше една невъобразима смесица от съмнения, страхове, желания, очаквания, опасения и надежди! Това беше една ти

ха, неизказана, но тлееща в сърцето ѝ любов!