След известно време му казал какво е решил: София не е Виена. Хотелът трябва да бъде представителен, но не много голям. Мястото е добро, даже много добро, но не ни е нужно цялото. Две трети от него ще продадем, но ще преценим кога. Тук може да израсне една хубава градска махала. Сигурно ще започнем с няколко терена за къщи, така ще имаме необходимите пари за ремонта на тази сграда. Нея ще дадем под наем на архитекти, строителни инжeнери, адвокати. На друго място ще наемем помещения за магазини за вносни стоки: платове, прежди, инструменти. Има възможност да открием магазин – или в началото само щанд за шевни машини "Сингер". Убеден съм, че ще се посрещнат добре. Ще остана тук около две години, за да организирам всичко това, после ще се върна във Виена, за да завърша финансови науки.
Така започнали. Дамян много разчитал на своя приятел – архитект Янакиев, и не се излъгал в него.
При пътуванията си напред-назад той срещнал в Русе бъдещата госпожа Елена. Докато учил и работил във Виена, те си пишели, а той често прескачал и до Русе – с кораб не отнемало много време. Тя била дъщеря на известен адвокат в града. Бил заможен, кантората му била уважавана и търсена. Работел със сина си и няколко помощници.
След завръщането си Дамян веднага се заел с подготовката на семейната къща, тази, в която аз отидох някога в края на 1946 година. Дядо Вельо купил дворното място от един лекар, който се преместил в друг край на София или в друг град, не помня, и чакал момента да потрябва.
Забелязваш ли – покупките на дядо Вельо са почти в права линия до селския пазар: това място, на което живеем сега – всъщност купил го е баща му, но Александър подозира, че дядо му го е посочил, онова на улица "Цар Симеон" и ханчето? Големият хотел е изключение, но не съвсем – пазарлъкът май и за него е станал на пазара.
На това дворно място също имало къща, но и тя трябвало да бъде ремонтирана и подобрена. Оженили се и Александър се родил там. Дядо Никола от Русе помагал на семейството, защото имал възможност, пък и желание – той харесал напористия си и амбициозния зет, но голямата помощ от него дошла по-късно. За това ще ти разкажа друг път.
– Наталия, какво мислиш за съдбата?
– Не знам. Може би каквото мислят повечето хора – нещо, което не е много ясно какво е: ако си добре – съдбата се е погрижила за теб; ако си зле – съдбата не те обича.
– Аха: такава ти била съдбата; тя или той се е родил с лоша съдба или обратното; не предизвиквай съдбата; съдбата се шегува... Сигурно има още.
– Ирония на съдбата...
– О, да – това е много подходящо. Сега искам да ти разкажа за майка ми. Тя се е родила в едно село в Искърското дефиле, кацнало от двете страни на реката. С по три-четири или с по пет-шест къщи на всеки хълм, на един има даже само две, а на друг са десет-петнайсет, защото там има течаща изворна вода. Село на махали. Невероятно красиво е във всички сезони – през пролетта и лятото със зеленината и нацъфтелите цветя и билки, от които ухае омайно, през есента с обагрените в червено и жълто листа на широколистните дървета на фона на тъмнозелените борове и ели в далечината, през зимата – със сияещата белота на снега. Но не е лесно да се живее там – проблеми са водата и трудното придвижване през зимата и когато валят дъждове. Малко овце, малко кози, малко кокошки, кучета. Тук-там посадено нещо, което може да мине без поливане. За зимата трябва да се подсигуриш, защото и слизането, и качването са трудни. Но живеят хората, справят се. На баба и дядо се родили шест момичета – мама е петата, но преди нея двете са умрели още малки. Дядо се надявал шестото да е момче, но то пак било момиче. Бил много отчаян. Тогава брат му, който бил женен от десетина години и нямали деца, му се примолил да им го дадат да го отгледат. Баба и дядо отказали, но като размислили, се съгласили. Аз дълго време не знаех и мислех, че ми е братовчедка. След време чичо и стринка се преместили в едно село край София, а после и в самия град, където чичо започнал работа в железниците. Мама, която била само около четири години по-голяма, страдала – имаше бебе, пък после няма, питала, разпитвала, а като научила и пораснала, хич не се колебала да отиде с татко в града. Едно дете се гледа по-лесно и леля завършила гимназия, после станала учителка и в училище срещнала вуйчо. И ето тук иронията на съдбата – стринка и чичо нямали деца, а и при леля и вуйчо нещо не потръгнало и тя родила чак след трийсетте си години, но пък момче. Е, той вече ми е братовчед. Бил отличник и също станал учител след гимназията. После го изпратили да следва химия в Съветския съюз, не за учител, а нещо за производството, после останал на специализация по някакви нови технологии и след това пък го пратили на работа в много важен център. Мама и леля си гостували, но не много често. Сега аз ги навестявам. Георги си е идвал само веднъж, но им пише и понякога им праща по нещо. Ти виждаш как съдбата може да се шегува – моят мъж е от "бившите", а братовчед ми е от "сегашните". Затова гледам да се виждам с тях по-рядко, случайностите си нямат работа – да не им навредя нещо.
© Лидия All rights reserved.