Глава десета

                                                                            В немилост

 Изминаха три дни,а кака Яна все още не можеше да прежали любимите си червени рози,лежащи погребани в Минчовия алпинеум, за който единствено напомняше голямата купчина втвърдяваща се кал, залепена за оградата. Нищо друго не можеше да я разведри, освен представата за натопения до шията в същата тази кал декоратор, изживяващ нечовешки мъки и страдания, гледайки безпомощно как тя, наредила всичките му бутилки с вино около себе си, с неописуемо задоволство, една по една бавно ги освобождава от съдържанието им, ненаситно поглъщано от жадната земя. Толкова се бе вживяла в ролята си, че несъзнателно изсипа на пода яхнията от тенджерата, която бе в ръцете и, а това моментално прокуди удоволствието от изпълнилото я прекрасно чувство. ”Защо не му изпотроша всичките шишета?”- мярна се в съзнанието и, но бързо отхвърли тази мисъл, с непоклатимия довод, че тогава той би се пренесъл за постоянно в кръчмата.

 -Кръчмата!- изрази гласно осенилото я просветление - Той е там! Сега ще му дам да разбере!...

Оправи на бързо косата си и излезе от къщата. Но, едва направила няколко крачки, вниманието и властно бе привлечено от подрънкващия, закачен на две халки, катинар в унисон с гръмко мъжествено хъркане, стихийно разнасящо се извън пределите на мазата. Яна не повярва на късмета си!

 -Ето къде се криеш, плъх такъв! Как ли си влязъл?!?- и побърза да задоволи любопитството си.

Отключи и отвори вратата, но алкохолните пари, като мощни стражи, за кратко спряха устрема и. Стоически изчака да се разнесат,  злорадо гледайки изпънатия, като гущер на припек върху чувалите, жертвен агнец. Два бързи скока и вече притискаше раменете му към пода. Минчовият инстинкт за самосъхранение проработи още до като ужасените му очи напразно опитваха да изскочат от така удобните им до сега места. С едно ловко движение се изхлузи от блузката си и като вихрушка премина през двора и пътната врата, оставяйки след себе си облак прах и спомена за своето присъствие. Яна, съвсем объркана, гледаше останалата в ръцете и протрита от носене тениска с надпис ”Аз съм мъжът” и само промълви:

 -Мъж?!? Измъкна се от нея като змия от кожата си... А колко е бърз само... Трябвало е да го кръстят Вятърко! Сигурно вече е в съседното село! Господи, защо ме наказа с него...

В това време бързака прелиташе край центъра.

 -Ей, Минчо-о! Килца ли сваляш, бе?- провикна се след него Пешо Кебапа, който се бе запътил към кръчмата- Какви са тези кросчета- Яна да не те е набрала пак за нещо, а?- избъзика го той.

Спортистът направи обратен завой и спря задъхано до него, отговаряйки възможно най-небрежно:

 -Не, бе! Малко за здраве..,

 -Е, то е ясно, че е за здраве! Барне ли те оная яката- прости се с всичко здраво в тебе!- остроумничеше шегобиеца- Хайде да пийнем по едно, пък после ще си продължиш!

Поканата на Кебапа бе истински празник за свитата му душица, а обзелия го до преди малко страх, бързо отстъпи място на вечно неутолената му жажда.

 -Да пийнем, защо не!- и закрачиха заедно.

В кръчмата имаше и други посетители, които много се развеселиха от вида на голия до кръста спортист.

 -Минчо, да не работиш като медицински манекен в патоанатомията, бе?- закачи го Ваньо.

 -Не, бе!Не виждаш ли, че си е облякал костюма на скелет за Хелуин !- хилеше се Васил.

 -Какво задявате човека, бе, зевзеци? Минчо, ела!- обади се бай Димо кръчмаря, хвана го за лакътя и го поведе към стаята зад бара.

Там едрият мъж извади една своя тениска от шкафа и му я подаде. Върху Минчовата снага стоеше като рокля с дълъг ръкав. Бързо се огащи, за да не го вземат пак на подбив, и се намести на стола до Пешо. Бай Димо наля в две кани вино за новодошлите.

 -Ха наздраве, момчета!- усмихнато им ги подаде той- От най-хубавото е!

 -Благодарим ти, бай Димо!- отвърнаха те, чукнаха се и отпиха. Поне Пешо. Минчо, залепил устни, като някоя пиявица, бавно и с наслада изпразваше половинлитровата каничка. Всички, притихнали, с интерес го наблюдаваха. След около минута пое шумно въздух и я подаде празна на кръчмаря, който още стоеше до него.

 -Тези кросове съвсем са те обезводнили бе, човек!- повече с възхита, отколкото с насмешка констатира Пешо- Налей му още едно- аз черпя!

От съседната маса се чу:

 -Не може да различим кое му е кръста и кое- корема,

  а вижте го какви количества алкохол поема!- нареди куплета Симо Поета.

А след бурните аплодисменти Весо Мастиката добави:

 -Той Минчо, ако излезе горе на баира и започне да бълва всичкото вино, което е изпил, със сигурност ще наводни селото!

 -А-а и нивото на Дунава ще покачи поне с два метра!-обади се друг.

 -Поне до Плевен- със сигурност всичко ще е залято!...

А Крачун Влаха, който бе малко на “Вие” с българския, след всяко изказване екзалтирано възкликваше:

 -Или бе?!? Мамале-е...Бравус за него!

 До вечерта Минчо се превърна в национален герой с попивателните си способности. Допиваше петата каничка, когато внезапно включи, че е на работа. Бързо стана, почерпи още веднъж всички, плати и се заолюлява към училището. Оставаха му още четири месеца тежки нощни дежурства. И понеже тази вечер бе прохладна, реши да не тормози детските креватчета, а да попази легнал на пейката до детската площадка. Оказа се ръбеста и неудобна, за това се премести на пързалката. Седна върху извитият и долен край, събу цървулите и наби здраво пети в пясъка, за да се застопори, оставяйки да стърчат самотно жълтите, непомнещи от кога не са рязани, ноктенца, облегна се , въздъхна облекчено и... вече похъркваше. ...

 -Минчо, Минчо...- някой го тупаше по рамото- Ти бебе ли си, че играеш в пясъчника? Тази пързалка не е направена за теб- да се спускаш по нея! То, вярно, че си двайсет кила с мокри дрехи, но... Голям човек си!

 -Не, ма! Аз само проверявах дали здраво са я закрепили! За безопасността на децата! Ми, така де, аз за какво съм тук?- бързо се окопити той, прикривайки успешно първоначално обзелия го панически страх, че това е Яна.

Готвачката хитро се подсмихна и отговори:

 -Браво! Ще те похваля на кмета!

Съвестният охранител се изчерви от удоволствие:

 -Е, щом толкова искаш... То май станало време да си ходя... Хайде, тогава- до утре!-  и с бавна стъпка напусна градината, напъвайки вече не толкова накъдрената си (като снощи) гънка: “А сега?!? Накъде? Добре ще е да поспя на някое по удобно място, че от студената пластмаса ми се е схванал гърба. Но, първо да раздвижа кръвта!” И с твърдата решимост да посети бай Димо, се насочи към центъра. Тъкмо наближаваше, когато мярна Яна да влиза в хранителния магазин. ”Господ ме обича! Парите нямаше да ми стигнат до заплата!” -  помисли си той и забърза към дома си. По пътя се отби в магазина на съседната улица да зареди арсенала с един килограм кренвирши.

Пътната врата у тях бе заключена. Минчо прехвърли плика с мезето през нея и той с тъп удар падна на земята. В същия момент се появи котаракът Мицьо и веднага захапа подалото се извън торбичката парче. Затича с него към работилницата, повличайки и останалите след себе си. Минчо ловко се прехвърли през металната порта, грабна една буца пръст и я запрати с точност, достойна да бъде възпята от поколенията, по котака. Снаряда падна на метър от целта, но разпръсналите се шрапнели уплашиха Мицьо и той бързо се спаси, изоставяйки лакомството. Стрелецът бързо събра кренвиршите, позабърса ги във фланелката на бай Димо и чевръсто пропълзя през тайника в мазата. Намести се удобно върху чувалите, отвори си бутилчица и се уважи порядъчно.След половин час сладко спеше и сънуваше...

  ...Седи на висок трон, а пред него- огромна маса, отрупана само с отбрани, отлежали качествени червени вина! В скута му лежеше плика с кренвиршите, а в краката му- Яна. Доливаше му в големият бокал от искрящата течност и му белеше кренвиршите.

 -Заповядай,  любими господарю!- шептеше сладострастно тя.

 -Ще те възнаградя, за дето ми служиш вярно и предано, Яно! Ето-гризни си!- и и подаде парчето, което преди малко бе изтървал на земята- Ти си любимата ми робиня, Яно!...

За нещастие, по същото време кака Яна влезе в двора и го чу.

 -Ти подиграваш ли ми се, бе, лалугер?!?- разфуча се тя.

Но от мазата се чу мляскане, в едно с леко похъркване и тя бързо схвана ситуацията.

-Робиня, значи!- злобееше тя- Толкова време те търпя!- и с много лоши намерения отключи катинара и отвори вратата.

Минчо спеше като пеленаче, с озарено от неземна усмивка лице. Млясна с уста и от там заедно с винения дъх се понесе и словото :

 -Яно, ела седни до мен на трона! Не може бъдещата принцеса да стои на земята! От този момент ти си свободна! Ще ми станеш ли жена?- и отново млясна сладко.

Кака Яна слушаше раздвоена и забърса търкулналата се по лицето и сълза. Внимателно затвори вратата, без да я заключва, и със смесени чувства закрачи към кухнята, недочакала края на Минчовия монолог:

-Къде сядаш, ма? Ти от майтап не разбираш ли?!? Айде- бързо долу! Обели един кренвирш и ми напълни бързо чашата...

                                                                             ------------------------

 Комшията Ламбо безцелно се шматкаше из градината в двора си, измъчван от дилемата- в кръчмата ли да закуси с една ракия или да си купи от магазина и да си я пие у дома? В първия случай трябваше да изкара от обора магарцедеса Марко, който отлично познаваше пътя до там и обратно и независимо от това, колко обилно е закусил стопанина му, може да си го прибере по живо,по здраво.Във втория- щеше да отиде с велосипеда. Хем го мързеше да впрегне магарето в каруцата, хем и педалите не му се въртяха... Решението изведнъж се появи на пътя! Минчо, който тъкмо се прибираше от работа и вече пети ден се криеше като

диверсант от Яна, предпазливо се шмугна през металната порта и с плахи стъпки, постоянно оглеждайки се, зави към мазата.

 -Опа!- зарадва се Ламбо- Защо да не закуся с едно “маврудче”?- и бързо излезе на улицата.

Минчо стоеше като закован, гледайки откачения катинар.

 -Тая какво е търсила в мазата? Да не ми е пипала шишетата?- със свито сърце шептеше той, надничайки внимателно зад вратата- А, тук са си!- въздъхна облекчено-Сигурно е забравила да заключи!- и душата му се отпусна.

Ламбо, наблюдавайки го, бързо схвана, че комшията пак е в немилост и за това тихичко се промъкна зад него.

 -Бау!-викна в ухото му, същевременно тупвайки го по рамото.

В следващият момент Минчо стоеше на покрива на мазата и гледаше опулено.

 -О-о, Минчо, к’во си правиш? Керемидите ли пренареждаш? – давеше се от смях Ламбо.

 -Не, бе!- отвърна вече съвзелият се майстор- само оглеждам дали няма някоя разместена...

 -Хайде, слизай! Дошъл съм на инспекция- да видя виното ти още ли е толкова добро за пиене!

 -Добре си дошъл! Тъкмо мислех и аз да го пробвам!- след което внимателно се придвижи по керемидите до стърчащия до покрива клон на близката черницата, метна се на него като гимнастик на успоредка и след секунда бе долу.

Слязоха в мазата и се наместиха удобно на чувалите. Минчо отвори по една бутилка, чукнаха се, пийнаха и се унесоха в сладки приказки.

По някое време Яна излезе от къщата, да откъсне люти чушлета за любимата си яхния и чу глъчката от мазата. Заслуша се в гласовете.

 -...Кой, бе? Аз ли?!?- пенеше се мъжлето и- Само да скръцна със зъби и веднага се строява в две редици! Тук аз командвам! Да не съм като тебе- не смее нищо да направи без да пита Гина...

 -Айде, бе! Ти ще ми кажеш! Сега въобще не съм и се обаждал, че идвам тука! И хич не ми пука!- изпъчи гордо гърди комшията.

 -Ми, кажи и го- ето я зад тебе!

Ламбо ловко се претърколи през чувалите и бързо залегна от другата страна.

 -Не та видях,ма! Иначе щях да ти се обадя!- виновно заговори той, предпазливо поглеждайки от укритието- Къде е тя? Що лъжеш, бе?!?

 Минчо се превиваше от смях. Едва успя накъсано да каже:

 -Много те е наплашила, бе... Ха-ха-ха... Ако мойта сега ми се мерне...- и преди да довърши смелата тирада, вече се изнизваше от тунела и по- бърз от мисълта прелиташе над оградата.

 -А, Яно...- смаяно гледаше Ламби- Ти ли си? Аз малко... да погледна зърното в чувалите и от тази страна- да не се е овлажнило... Той Минчо...- и се огледа- А, няма го... Е, аз ще си ходя...- и се шмугна като мишле покрай Страшилището.

Кака Яна само мълчеше, едва сдържайки напиращия в гърдите и смях.

 -Мъже! Какво да ги правиш...- каза повече на себе си тя и се запъти към лехата с чушлетата.

        Следващите няколко дни Минчо прекара в кръчмата, но бюджета силно отъня, а до заплата имаше още цяла седмица. Трябваше да измисли нещо. Да умилостиви Яна! Планът бързо се роди!

                                                                      --------------------------------------

 Яна се събуди в добро настроение, примесено с лека тъга. Колкото и непохватен да бе мъжа и, все пак си го обичаше и вече и липсваше... Стана от леглото и облегна лакти на прозореца, наслаждавайки се на все още топлото септемврийско утро. О, небеса! Разтърка невярващо очите си. Погледна, после пак ги разтърка. Възможно ли е или още сънува?!? Покрай цялата ограда наперени и горделиви, разцъфтели и прекрасно ухаещи розови храсти! А пред тях, гордо изпъчен, с едната ръка на сърцето си, а с другата- сочейки розите, с усмивка, разтегната чак до темето, Минчо , с възможно най- нежния и прочувствен гласец, изрече:

 -За теб, любов моя!

Яна се разрида с глас...

    В това време кмета стоеше като каменна статуя на площада, вперил невярващо втренчения си поглед в мястото, на което, с ръка на сърцето можеше да се закълне, че снощи имаше розова градинка...

                                                                                     *****