Той искаше да се слее с дъжда. Помисли си го, докато гледаше капките-като сребристи цветчета се ронеха. Чист небесен листопад.Облегна глава на мокрия зид и усети как кожата му бавно настръхва... Нима някой човек би си помислил, че дъждът е безчувствен? Че е като водата, която тече от мръсната чешма?
Всъщност всяка капка е толкова чувствителна и нежна, че той чуваше нейната песен, песента на всяко късче небесна вода.Заслушан, той гореше от нетърпение и радост.
По небето - измито, като прозорец към слънчевата плетеница от лъчи - светна дъга, полази като пеперуда по облаците...
Красиво засия във калната локва до краката му. Всеки цвят беше толкова натежал от красота, че не можеше да надмине себе си и затова просто преливаше в друг. Също неповторим. Те бяха неповторими.
И затова той не се чувстваше смешен и глупав, втренчен във една малка тъмна локва, през която минаваха груби обувки и размазваха нежните цветове във водата.
Най-вече, защото дъгата беше неин предвестник.
Вчера я видя, залеп ...