„У някои хора няма и грам лудост. Представете си какво противно съществуване водят!"
Чарлс Буковски
От мига, в който зърна рожбата си, обвита във кръв и слуз, да се отделя от тялото й, майка му разбра, че синът й беше особен. И дълбоко го намрази, задето я разочарова. Ала тази мисъл се стрелна в съзнанието й като светкавица, заслепи я за секунда и потъна в съня й.
Когато съобщи на баща му, препълнена от щастие, че е заченала дете, той я погледна кротко с онова негово тъповато изражение на лицето, излезе през вратата и повече никога не се върна.
Кръсти сина си Митко. Не Димитър или Дмитрий, дори не и Димитриус, а просто Митко. Като нещо недовършено и недоизказано. Какво точно обаче имаше да се довършва, така и не разбра.
Тя мечтаеше за идеалния син, с когото да се гордее и когато един ден баща му се върнеше - а тя твърдо вярваше, че той ще се върне, да бъде също толкова горд с него като нея. Вместо това обаче се сдоби с ниско и пълно момченце, което от всичко най-много обичаше да се храни.
В началните месеци на съществуването си, Митко напомняше за себе си само когато беше гладен. Майка му се ужасяваше от него, защото той почти не плачеше, не си играеше, не се смееше, искаше само да яде. И докато тя го кърмеше, той я гледаше с онова тъповато изражение на лицето, в което нямаше нищо друго, освен желанието да бъде нахранен.
Митко трудно проходи и още по-трудно се научи да говори. Когато тръгна на училище, се оказа, че момчето има свръх малки интелектуални възможности. Беше най-слабият ученик в училище и майка му се изпълваше с гняв към него. Нищо не помагаше - нито заплахите, нито боят с колан. Майка му крещеше и го налагаше с колана до изнемога, ала Митко продължаваше да я гледа със особеното си глупаво изражение, без да разбира защо му е сърдита. Накрая, тя падаше уморена на стола в малката им кухничка и започваше да плаче. Плачеше от безсилие и мъка, че точно Митко беше неин син. Плачеше, защото не знаеше какво да прави с него, защото си мислеше, че го обича страшно много и страшно много искаше да може да се гордее с него. Тя и баща му, който никога не се завърна. Но Митко все не разбираше и тя ставаше все по-гневна.
Ала истината беше, че тя никога не успя да го впише в онова свое съкровено майчино желание, в което можеше да го обича истински. То беше запазено за онзи другия син, който така и не се появи. А Митко винаги щеше да си остане другият, нежеланият син. Само че тази мисъл, слава богу, само премина като светкавица през умореното й тяло, напълни очите й със сълзите на забравата и изчезна безследно. Защото ако не беше станало така и ако беше разбрала, че всъщност ненавижда детето си, плът от плътта й, нямаше да й остане нищо друго, освен да се самоубие. Защото всъщност не го обичаше.
В тези моменти на безкрайно отчаяние, Митко продължаваше да я гледа с онова свое тъповато изражение, в което имаше нещо отчайващо мило. Гледаше я и не разбираше защо плаче и защо го налага с онзи колан. Нима не разбираше тя, че той не изпитва болка? Истината беше, че тогава Митко мислеше единствено за своя стомах и просто изчакваше търпеливо майка му да се измори достатъчно, да приседне безсилна на своя трикрак стол и започваше да се храни. Бавно, сдъвквайки храната на безброй малки парченца. Без да може да спре. Без да иска да спре. Дъвчеше хляба си и я гледаше как плаче. Ала истината беше, че Митко не знаеше как да обича майка си по друг начин, освен като се храни от тялото й. В сърцето му нямаше друг вид обич за нея. Тази мисъл премина като светкавица през тялото му, разтърси го за кратко, и изчезна безследно в последната трохичка хляб в устата му. Защото всъщност Митко много добре знаеше и усещаше, че не я обича.
Децата в училище му се подиграваха. Наричаха го дебил и олигофрен. Гледаха го как яде час по час, без да може да продума и една членоразделна дума и не им оставаше нищо друго освен да му се подиграят и да го пребият. Биеха го, не защото беше различен от тях или защото беше глупав. Биеха го, защото му завиждаха за онова спокойствие, с което Митко съзерцаваше света им. Биеха го, защото той не правеше и най-малкото усилие да стане част от този свят, а те толкова отчаяно искаха да проникнат в неговия. Биеха го, защото много искаха да бъдат като него - да не изпитват болка и омерзение, докато пияните им бащи ги налагаха с коланите си и защото искаха да могат безметежни, несвързани със земния свят, да поседнат кротко в класните си стаи или в малките си кухнички си и да мляскат блажени коричка хляб. Ала тази мисъл, слава богу, никога не стигна до съзнанията им, а потъна дълбоко в празните им стомаси. Защото ако не беше станало така и ако бяха разбрали, че всъщност искат да са луди, нямаше да им остане нищо друго, освен да се самоубият.
Не беше вярно, че Митко не искаше да бъде умен и че не искаше да бъде идеалният син за майка си. Истината беше, че нещо му пречеше. Митко често се опитваше да улови това нещо, докато гонеше малките цветни пеперуди в градината им, но всеки път когато се приближеше до някое цвете, за да улови онези приказни летящи същества, те отлитаха нанякъде, оставяйки го с онова замечтано тъповато изражение на лицето, в което имаше нещо толкова отчайващо мило.
Митко също имаше своите малки мечти и искаше да бъде щастлив. Ала не знаеше къде беше неговото щастие - дали в трохичките хляб или във волните криле на пеперудите.
Митко порасна. Едвам избута училище. Майка му беше остаряла, уморена да го налага с колан и да го гледа как дъвче вечно своята коричка хляб с онова тъповато изражение като на баща му. Вече не вярваше, че той ще се върне, а и да се върнеше, нямаше да завари идеалния син, който тя така упорито искаше да отгледа. Вместо това щеше да намери едно ниско и дебело момче, което не ставаше за нищо.
Изпрати го в друг град и успя да му намери работа на един строеж. Да пренася тухли от сутрин до вечер, като се надяваше никога повече да не се върне. И въпреки това, докато го изпращеше на автобуса, тя се разплака. За първи път от толкова години плака не от ярост и несъзнавана омраза към това дете, а от мъка. Плака, че повече нямаше да може да го гледа как преживя своята коричка хляб и как гони пеперудите в градината.
Митко не разбираше защо майка му плачеше, само смътно усещаше, че този път беше по-различно и в този така тъжен ден, той се почувства за първи път обичан.
Строежът беше огромен в представите му. Имаше толкова много хора и толкова много тухли. Харесваше му да работи тази работа и да не се налага да говори много-много. Беше лято и той спеше с всички работници на строежа. Вечер сядаше срещу слънцето с едни самун хляб и обичаше да гледа залезите. От време на време пред погледа му се мержелееха разноцветни мушички, които Митко си представяше, че бяха пеперуди. Понякога дори ставаше развеселен от фантазиите си и тръгваше да ги гони. А те все бягаха.
Една нощ му се присъни чуден сън. Сънува майка си, но онази майка, която го изпрати със сълзи на очи на онзи автобус. Сънува я такава, каквато тя никога не беше за него - мила и любяща. Беше облечена в прекрасна бяла рокля, очите й искряха, а в й косите танцуваха пеперуди. Тя го улови за ръката, поведе го през маковите поля и се озоваха в чуден свят на щастие, където навред кръжаха разноцветни пеперуди. Митко улови една в шепите си, но когато ги отвори, от цветния пращец, с който бяха обагрени крилата й, не беше останало нищо. Наместо това в шепите си Митко видя една малка грозна мушичка.
Нещо от грозния свят на нормалните хора се беше настанило неканено в света на Митко и той смътно усещаше като в онзи тъжен ден, когато се разделяше с майка си, че това нещо беше пречупило неговото щастие. Пеперудите бяха отлетели завинаги.
Дните и нощите станаха непоносими. Той все търсеше да ги открие, да се увери, че съществуват, ала все не успяваше.
Една вечер, докато мляскаше своето парче хляб, застанал срещу слънцето, той съзря онази същата жена с прекрасна бяла рокля, в чийто коси танцуваха пеперуди. Той стана и се доближи до нея, а тя го повика с ръка. И Митко тръгна към нея и към пеперудите в косите й. Разпери широко ръцете си и я прегърна, притисна се блажен до топлото й уханно тяло. Сетне улови една от пеперудите в косите й и я целуна. И малката цветна пеперуда изведнъж разцъфтя и цветовете й станаха стократно по-ярки. Жената, в чийто коси танцуваха пеперуди, му се усмихна и го поведе за ръка през маковите поля на забравата. Усмихна му се. Усмихна й се и Митко с онова замечтано тъповато изражение на лицето, в което имаше нещо толкова отчайващо мило.
После светът отново стана само пеперуди.
********
На сутринта съобщиха на майка му тъжната вест, че синът й бил паднал от скелето на строежа на зазоряване. Бил се самоубил най-вероятно, така и казаха.
На погребението дойдоха много хора и всичките плакаха безсилни пред скръбта на една майка. А всъщност плачеха от щастие, защото онзи странният, лудият Митко, който смущаваше сънищата им нощем, който ги караше да потръпват от ужас, който заплашваше целостта на световете им, най-сетне си беше отишъл и ги беше освободил от оковите на страха, че можеха да полудеят като него. Ала тази мисъл мина толкова стремглава през съзнанията им, че дори не успя да се утаи в празните им стомаси. Защото ако не беше станало така и бяха разбрали, че копнеят да са като Митко, нямаше да им остане нищо друго - нито дори троха хляб - освен да се самоубият. Ала истината беше, че нямаха онази смелост, която само лудите притежават.
Майка му плачеше безутешно над затворения ковчег в черните си вдовишки дрехи. Плачеше от мъка, че едничкият й син си беше отишъл. Ала истината беше, че плачеше от облекчение, че смъртта на онзи нежелания син най-сетне я беше освободил от срама, че беше родила различно дете. Сега в живота й щеше да има място само за онзи другия, идеалния син, заради когото баща му щеше да се завърне. Ала тази мисъл само се стрелна в съзнанието й, разтърси тялото й и се разтвори безцветна в сълзите по черните й вдовишки дрехи. Защото ако не беше станало така и беше разбрала, че възневидя онзи странния, лудия Митко, нейния истински син, още от момента, в който беше поел първата си глътка въздух, нямаше да й остане нищо друго освен да се самоубие. А истината беше, че нямаше онази смелост, която притежават само лудите, която имаше нейния Митко.
Наместо това тя окачи портрета му в малката си кухничка, обкичи го с цветя и годините бавно заличиха спомена за лудия Митко. В сърцето й оттам насетне се разгоря истинската майчина обич към онзи другия, желания син и стана толкова силна, че към края на живота си вече не успяваше да ги различи. Ходеше често на гробищата и се радваше, че можеше да се грижи за мъртвия си син, както и за всички свои мъртъвци, който някога беше погребала там. Така както никога не успя да го стори приживе.
А някъде там, сред маковите поля на забравата, Митко гонеше своите цветни пеперуди, прегръщаше ги и те ставаха още по-живи и пълни с цветове. И точно там, във волните криле на пеперудите, той единствен беше открил своята трохичка щастие.
© Владислава All rights reserved.