Можеш ли да чуеш гласа ми в бурята? Онази страшната, черната, тъмната. Тази в теб. И мога ли да надвикам мислите ти? Онези правилните, клишираните, сивите. Нишките, които съшиват света ти.
Можеш ли да ме видиш в сенките? Тези, които насищат ежедневието ти. Онези скучните, прикритите, празните. Мога ли да се откроя на фона на стереотипите ти? Тези, около които си построил света си.
Можеш ли да останеш безразличен, когато чуеш шепота ми точно преди да заспиш? Онези тихи, нежни думи, спохождащи те на границата между реалността и съня. Кошмар ли ще се роди в теб, че мислиш за мен преди да заспиш? Усещаш ли целувките ми в дъжда, който вали по лицето ти? И наслаждаваш ли му се или бързаш да се скриеш? Може би ще ти хареса и ще хукнеш след бурята. А не трябва. Ти просто не си такъв човек. Уморява те моята лудост. Страх те е, че не можеш да ме контролираш. Че не можеш да контролираш себе си, когато си около мен. Ужасяваш се, че те карам да се усмихваш. Страх те е, че се почувства щастлив с мен ...