~ МОЙ МАЛЪК ПРИНЦЕ ~
“Най-хубавото се вижда само със сърцето.
Най-същественото е невидимо за очите“
Антоан дьо Сент Екзюпери
Евелин...
- Татко, почакай... Моля те... Мама ми чете за Малкия принц и неговата красива роза...
Търсеха спешно съпругата му, но не можеше да устои на молбата на сина си. Обичаше тази книжка. С нея заспиваше всяка нощ...
... Както и тя в детството си... Получи я като подарък за петия си рожден ден. Видя малкото пакетче на масата, до него една червена роза. Знаеше, че цветето е за майка й, затова го занесе и го постави до портрета й.
Всяка година на този ден баща й изричаше думите “ Днес се изминаха толкова години, откакто мама се превърна в малка звездичка, за да ни пази и закриля. И се роди ти... Най-хубавото нещо в моя живот. Имам си звездичка на небето и ангелче на земята. Честит рожден ден, дъще...”
Дълго живя с вината, че с нейната поява на бял свят бе станала неволна “убийца” на жената, дала й живот... (Вече не! Откакто тя самата стана майка)
Гласът на баща й я извади от тези мрачни мисли.
- На тази планета всеки Малък принц намира своята красива роза, единствена в цялата Вселена... Но трябва да се научиш да можеш не само да слушаш, но и да чуваш. Не само да гледаш, но и да виждаш. Защото, “Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.» Тази книжка ще ти помогне да намериш верния път...
Детските пръстчета я отвориха с трепет... Малко момченце със звездно наметало, вперило с възхищение очи в една червена роза. На какво ли можеше да я научи то!? Какво ли искаше да каже татко й...
След толкова години знаеше отговора... Но него вече го нямаше. Липсваше й сигурността, опората, обичта му... Въпреки че никога не й даваше готови съвети, винаги я караше сама да търси правилния път... Независимо през какви изпитания трябваше да мине, за да стигне до него. А когато това се случеше, само се усмихваше и докосваше с топла длан главицата й...
- Умничето ми...
Толкова много й липсваше, че се пресели в един виртуален свят, в който си бе внушила, че може да го намери... Интернет! Хора без лица, свят на духове... Търсеше го... И го намираше! Полудяваше ли!? Да! Когато разбра, че и виртуалния свят е свят на реални хора, със съдби, с чувства, с болка... се ужаси! Махай се, махай се... крещеше всичко в нея! И точно тогава... Прозорчето в чат-а мигащо засвети! По навик го отвори... Някой й бе изпратил една червена роза! (Кой си ти!?) и неволно написа ... “Мой Малък принце...” Така започна всичко...
... Има дни, когато ставаш и знаеш, че няма да ти върви. Ще забравиш чадъра си, някоя локва ще се измие в теб, след като през нея е прелетяла кола, кварталните кучета, уж толкова кротки, ще те ръмжат и лаят...
Има нощи, когато не искаш да свършват. Ще отвориш прозореца. Ще си сипеш мартини. Ще си пуснеш “Incognito”. Ще живееш... Чувстваш лекото докосване на вятъра, кожата ти настръхва от тънкия хлад, такситата бавно сноват за изгубени души, луната се усмихва...
Мислиш за Него. За онзи човек, на когото преди минути си казал “лека нощ” и който те е накарал да се почувстваш щастлив. Докоснал е нещо отдавна заспало в теб. Накарал е онази толкова сладка болка в сърцето да се обади и се питаш, дали е истина всичко това...
Истина е! Човек не сънува как падат звезди...
Следва...
© Адриана Зарева All rights reserved.
