Съжалявам. Прощавам. Прощавай...

Може ли да има съдействие?

Ти си права, будила си ме за училище като малка,

замислих се като го спомена,

и си ми правила и закуска.

Със сигурност се е случвало, за жалост обаче не си спомням.

За жалост обаче не си спомням колко често това се е случвало.

Това което си спомням е че постоянно работеше и те нямаше.

Това което си спомням са плача и синините,

с четката за коса или по гушата с ръка.

Спомням си как ти криех пръчката.

Може би синините не са били много не знам вече, а ако са били много е по-добре и че ни си спомням.

Знам, че животът с баща ми и по време на развода не беше песен.

Знам, че животът за една самотна майка в България не беше лесен,

знам че се скапваше от работа от сутрин до вечер.

Със сигурност съм те побърквала, със сигурност караниците с брат ми не са били приятни.

Мога да си представя, че съм била ужасна, даже си спомням, че такава бях.

Обвиних те, че не си ме научила, но сега виждам, че въпроса дали си ме научила или не,

и да го задавам и да не, няма много значение.

Миналото не може да се промени, затова то е зад гърбовете ни,

според европейската представа за време поне,

оставяме го зад себе си  или поне така ни се ще.

Аз искам да го оставя, оставям го зад себе си.

Ама за да остане там ми трябва помощта ти, иначе то се връща.

Понякога през деня, друг път в съня.

И сега въпроса е как да променим настоящето?

Нека си кажем каквото мислим, нека се извиним, нека си простим.

Помогни ми да оставя старото ти отношение към мене в миналото.

Покай се, извини се, за тебе може да не значи много, за тебе може то да изглежда по съвсем различен начин, но факт е че аз съм наранена.

Аз искам да го оставя зад себе си.

Искам да продължа. Искам да продължим в реалността напред, а не в мислите назад.

Но за целта ми трябва съдействие.

Не казвай „не, това не беше”

Не казвай, че си измислям, за какво ми е да си измислям?

После казваш „не съм те пребивала от сутрин до вечер”

Аз не твърдя, че си, аз казвам, че не мога да забравя, колкото и да ми се иска, не разбираш ли?

Сама да продължавам да блъскам или сама да продължаваш да блъскаш

Има ли смисъл? Не, няма.

Временно решение беше, в перспектива – не става.

Сигурна съм, че не искаш да умреш сама или по скоро без дъщеря.

Виждам майка ти – тя е така.

Аз съм сигурна, че е хубаво да имаш майка, но аз съм млада, скоро ще отлетя,

пък както изкарах до сега – без майчина подкрепа, утеха и топлина –

мога и да продължа, но дълбоко в себе си не искам това.

Не искам да правя, това което ти си направила със своята майка.

Не мисля, че това би донесло щастие нито на теб, нито на мен.

Това, което искам е да променим ситуацията.

Аз искам да се променя.

Аз искам да променя и моето отношение към теб.

Аз мога да се извиня, ако ми кажеше с какво съм те наранила.

Аз мога да се променя, мога да съм ти упора в този живот, който живеем, мога.

Мога да готвя, мога да чистя, мога да те отменям в ежедневните ти неща.

Покажи ми, че и ти можеш да си добра.

Бъди мила, внимателна,

изслушвай,

не избухвай,

не крещи,

критика поеми.

Поеми я и се поучи.

Можеш ли?

Можеш ли да се промениш?

Съжалявам. Не искам да те упреквам, не това ми е целта, и ти имаш душа.

Като ти казах вичките онези неща вечерта не си мисли, че ми беше приятно.

Болеше ме, може би и теб те заболя или греша?

Знай, че това което и ти каза ме прониза.

Можеш ли да се извиниш?

Можеш ли да ми помогнеш?

Виждам, че искаш да ми помогнеш. И аз искам да ти помогна.

Да се извиниш – знам, че означава да преглътнеш гордостта си

и знам, че не е лесно обаче за мен – би значело света.

Пък и да грешиш е човешко.

И аз греша, и това ми е известно.

Обещавам ти, с това ще ме промениш, както и отношението ми към тебе,

както и самата тебе, и отношениео ти към мене.

Може ли да има съдействие?

Знаеш че съм сама, знаеш че и ти си така.

Но ако не си откровена, не си прави труда.

Простих. Прости ми...