Момичето с морските очи
(разказ)
Отражението на лицето й във водата беше бляскаво, ослепително. Косите й биваха развявани от нестихващия игрив летен вятър, който се занимаваше с това, да се провира между дърветата и храстите край брега и да подслушва тайно разговорите им. Слънцето напичаше вече, беше средата на юни; ослепителните му лъчи успяваха да сгреят сърцата на всички хора. Сега слънцето наистина „грееше за всички” – и за забързаните в ежедневието си хора, потънали в проблемите на обществото и в личните си такива, и за тези, поспрели да починат и да се полюбуват на прекрасната гледка на неопитомена природа.
Погледът й беше толкова жив, излъчваше силна топлина и любов и в същото време спокойствие и благородство. Тялото й беше идеално – съвършеното природно изпълнение; природата в цялата й прелест. Ръцете й бяха нежни – личеше, не никога не бяха докосвани от никого и нищо, сякаш тя цял живот ги бе пазила, за да може да ги подари на мен сега. В този момент можех да си представя глас ...