Момичето с морските очи

(разказ)

Отражението на лицето й във водата беше бляскаво, ослепително. Косите й биваха развявани от нестихващия игрив летен вятър, който се занимаваше с това, да се провира между дърветата и храстите край брега и да подслушва тайно разговорите им. Слънцето напичаше вече, беше средата на юни; ослепителните му лъчи успяваха да сгреят сърцата на всички хора. Сега слънцето наистина „грееше за всички” – и за забързаните в ежедневието си хора, потънали в проблемите на обществото и в личните си такива, и за тези, поспрели да починат и да се полюбуват на прекрасната гледка на неопитомена природа.

Погледът й беше толкова жив, излъчваше силна топлина и любов и в същото време спокойствие и благородство. Тялото й беше идеално – съвършеното природно изпълнение; природата в цялата й прелест. Ръцете й бяха нежни – личеше, не никога не бяха докосвани от никого и нищо, сякаш тя цял живот ги бе пазила, за да може да ги подари на мен сега. В този момент можех да си представя гласа й, великолепния, макар и въображаем, танц, в който се понасяхме в съзнанието ми – мисълта ми рисуваше цветни картини, които можех да почувствам. Копринената й рокля бе в плен на играта на вятъра; тя бе подвластна на природата – божествена и земна. Морскосините й очи блестяха във водата – аз ги виждах, макар и слабо, на разстоянието от един метър, на което бяха застанал зад нея – това отражение ме плени. Усещах, че дъхът ми секваше, а от пресъхналото ми гърло се опитваше да се отдели някакъв неясен звук, но поради силното ми вълнение бе невъзможно. Краката ми бяха замръзнали, а при опита да повдигна ръцете си, ги усетих безчувствени. Бях парализиран от божествената красота. Вятърът се засилваше. Трябваше да я докосна, да чуя гласа й, погледът й да срещне моя, душите ни да се взаимопроникнат, за да разбера дали картината, нарисувана от съзнанието ми, въобще е съизмерима с това, което тя представляваше в действителност, или съзнателната ми мисъл беше безпомощна пред идеалното творение на природата.

Нежните й крака сякаш не стояха неподвижни, а се движеха неусетно под ритъма на някакъв танц. Исках да танцувам с нея този танц – само да зърна, та дори и за миг, прелестното й лице, очите и устните й, да, тези устни, които изглеждаха като сочна райска ябълка, която предвкусваме така сладостно, докато я наблюдаваме, секунди преди да я вкусим и усещането да се понесе по цялото ни тяло от импулса. Тези устни предвкусвах, предвкусвах лакомо една целувка, сетне думи, поток от думи, нескончаем интимен разговор.

Мечтаех в онзи миг да останем само двамата, за да мога да се насладя единствен аз на красотата й, да чуя единствен аз диамантения й глас, да видя само аз искрящите й морски очи, да чуя само аз зова на сърцето. Мечтаех за тези мигове, тогава бях егоист, исках да бъда сам и единствен, там, сред двете божествени творения – природата и прелестната красавица в цвят, от която бях запленен.

Усетих, че в сърцето ми се освобождава достатъчно място, за да мога да погълна цялата любов, която ме заливаше; първоначалната парализа вече отминаваше и аз направих уверено крачка напред, после още една и още една – бавно се приближавах до една мечта, до бляна, но същевременно изпитвах необяснимо вътрешно неспокойствие, трепета на сърцето.

Най сетне красотата й можеше да стане притежание на очите ми, най-после щях да усетя аромата на кожата и нежния й парфюм, да усетя първия трепет на момичето в цвета на любовта.

Приближил се достатъчно, внимателно протегнах ръка към рамото й, за да не я стресна, да не би да я уплаша и тя да побегне. Чувствах, че това ще бъдат последните секунди на изморителното чакане, знаех, че оттук насетне бях неин пленник.

Изведнъж ръката ми потрепера от ледения мраз, който я превзе; потръпнах от леденината на влажния камък. Почувствах, че сърцето ми замръзва и се вкаменява в миг на ужас. Тя беше статуя, съвършената скулптура на неизвестен творец, който бе оставил своя живот като свидетелство на идните поколения. Косите й сега не се движеха, ръцете й бяха безчувствени, краката й бяха здраво впити в почвата, само лицето й излъчваше същото спокойствие и благородство. Само очите й излъчваха същия живот, същата надежда, топлина и любов, но не искряха до печалното ми отражение във водата. Сегашното й отражение бе най-големия ми ужас, светът ми се сгромолясваше, душата ми изсъхваше, а очите ми се пълнеха със сълзи, готови да избликнат всеки момент. Съзнанието ми вече не работеше; просто коленичих пред нея и заплаках горчиво.

Слънцето все така печеше, водата беше спокойна, преминаваше игриво покрай тревичките на брега, удряше се внезапно о някой камък, но продължаваше хода си, необезпокоявана от веселите игри на вятъра. Аз бях далеч от там; бях на мястото, където само момичето в цвета на любовта с морските сини очи можеше да ме види. От очите й се откъсна една сълза, която падна сред бурята от капки в течащата вода, отмина неусетно надолу по течението. Миг по-късно статуетката се строполи във водата, където се разпадна на три части – тялото с главата бяха цели; само очите бяха изпаднали и потъваха бързо към мътното дъно.

21.07.2006 г.