Разказ, вдъхновен от песента "Море от любов".

    С благодарност към автора на текста и музиката: Кирил Божков!

Благодарност и към г-н Славчо Николов от Б.Т.Р!

„Обичам те!“ – думи, за които една чаша вода не стига да се утоли жаждата да бъдат чути. Нито две, три или дори цяла кана. Всеки трепет на сърцето ни води към онова море, в което се вливат трите реки. На миналото, настоящето и бъдещето. Морето на любовта.

Понякога тихо и спокойно. Понякога бурно и страшно. Но никога не е равнодушно. Както всяко море, така и това си има бряг. По несигурният пясък, стъпваме плахо. И веднъж докоснати от така желаната нежна дума, ние се влюбваме завинаги в необятността на една обич. И ако от каната, в която сме събрали чувствата си и разливаме в различни чаши, които са хора, нуждаещи се от нашето разбиране, то морето никога няма да прелее. То приема и тъгата, и радостта и ги пази в дълбокото, дори когато вече сме ги забравили. Затова от брега никой не вижда какво има в морето. Всички се радваме на синята, гладка като тепсия вода. Гмуркаме се и с всяка измината минута се засилва желанието ни да влезем още по-надълбоко. Интересно ни е и искаме да знаем какво има на дъното. Но краката ни вече не го стигат. Имаме нужда да дишаме. Дори стигаме до там, че се обръщаме към брега. Знаем, че на сухото е по-сигурно, че няма опасност да се удавим. Но страстта ни влече към онези дълбочини, в които се крият тайните на така търсената от нас любов. Припомняме си думите на по-старите хора, че човек се учи да плува, когато остане сам във водата. Без чужда помощ. Когато се сблъсква с различни препятствия. И тогава разбираме, че не може само с безразсъдна смелост да се потапяме в нещо, което не знаем къде ще ни заведе.

Морето често е бурно. Може би затова, за да не допуска до нас онези, които се страхуват да разберат какво таим в душата. То е мъдро и знае, че от такива хора нямаме нужда. Те могат само да размътят водата, която в каната изглежда бистра, но всъщност не виждат утайката на дъното, събирана от различни хора в годините. Такъв човек може да се докосне до нас и веднага след това да излезе на пясъка, да се наслаждава на слънцето и на живота си. До да се гмурне в едно раздаващо се сърце ще носи опасност и за него, и за чувствата изпитвани от нас. За такива хора по брега има флагове, които трябва да спазват и да знаят мястото си в морето.

Никога няма да достигнем до тайните на любовта. Морето няма да допусне да пием от водата му. Затова в него има толкова много сол, събирана в годините. От тъга, от болка и от напразно очакване. И затова, няма как и да стоим във водата безкрайно дълго. Това море ни учи да бъдем търпеливи. Да вярваме. Да знаем, че трябва да си имаме доверие. И че колкото по-навътре влизаме, толкова е по-дълбоко. И можем само да видим дъното, но ще ни е невъзможно да го стигнем. Има приливи, има и отливи. Любовта както идва, така може и да си тръгне. Но когато е силна и истинска и неподвластна на времето, тя може да промени вида и на най-твърдата скала. А точно тези скали са предизвиквали корабокрушения дори при най-опитните капитани. Защото под водата не се виждат опасностите, които крие морето.

Който не смее да се потопи в морето на любовта, ще се радва на една чаша вода. Ще долива каната, за да пълни от нея жадните за любов различни хора в живота му. Но когато осъзнае, че да се разпилява на много места му носи празнота, ще потърси онези думи, които ще дадат смисъл на дните му.

„Обичам те!“ – думи, за които една чаша вода не стига да утоли жаждата да бъдат чути. Нито две, нито три. Нито дори кана, пълна с чувства.

Любовта е море, в което с вливат реките на миналото, настоящето и бъдещето.

На доверието, вярността и усещането да си нужен.

Море от любов.

12.11.2020 г.

Автор: Явор Перфанов©

"Море от любов"

Текст: Кирил Божков

Музика: Кирил Божков

Изп: Б.Т.Р.