Някога имал ли си това чувство, че животът ти е филм, но ти не си главното действащо лице? Че всичко просто минава през погледа ти, а ти си просто наблюдател? Озоваваш се на места, сякаш отнесен като листо от есенния вятър. Е, "моето" място е до морето. Дали защото там е единственото място, където можеш да бъдеш самотен и да не се срамуваш от това, или защото цвета на морето ми напомня за очите на любимия човек, аз не знам и отговор не търся. 

Казват, че фара във Варна е мястото за открити чувства. Великолепната гледка е перфектното допълнение за усмивки и топли ласки, а щом слънцето залезе и на негово място надвиснат леко задушаващите черни облаци, сълзите се стичат като бавно изсъхващите капки вода по ръбестите камъни. Нали знаеш, някак бързо и некотролируемо? 

Веднъж-2 пъти в месеца огромен багер донася нови камъни, защото старите са вече твърде порутени. Ето това пък е любимото ми време.

След двучасно наблюдаване на бавния процес осъзнах, че ненадейно сравнявам вдигането на камъните високо в небето, а след това шумното и безцеремонното им пускане на земята, със собствения си живот и чувства. 

Хората са багер, а сърцето ми - камък. Ту издигнато в небето, на върха на щастието, ту пуснато и разбито на прах. 

Слушам плисъка на морето. Вятърът бучи в ушите ми, скръбта ме обвива като стар приятел, а сълзите се стичат в такт със солените капки.

Почувстваш ли се самотен, отиди на фара и седни на студените камъни. 

Морето ще ти е компания, а вълните ще плачат с теб. 

По-дълга връзка, от която и да е друга. Тази между мен и морето.