Морето след теб
Не харесвах морето.
Не ми беше пределно ясно защо.
Дали защото не мога да плувам и винаги ме беше страх от дълбокото,
или защото носех в себе си едни стари, сиви спомени от детството —
онези, които миришат на водорасли, студ и плач.
Не намирах красота в пясъка, който влиза в обувките ми.
Не разбирах защо хората гледат хоризонта така,
сякаш ще намерят отговори в него.
Аз само гледах надолу. Или навътре.
Но после… отидох с теб.
И нещо в мен се промени.
Може би не морето се промени — а начинът, по който го погледнах за първи път с теб до мен.
Късните разходки по плажа,
звездите, които се отразяваха в очите ти повече отколкото в небето,
смехът ти, който се носеше по вълните и се връщаше при мен като нежен прилив.
Обикнах морето.
Обикнах и Бургас — не като място, а като спомен.
Като усещане за сигурност, за лекота, за живот, който не бърза никъде.
Ти беше моята тишина след буря.
Моята вода, която не дави, а носи.
И оттогава морето вече не ме плаши.
То ми напомня за теб.
И за това, че любовта може да промени дори онова,
от което цял живот сме бягали.
© Павлина Михайлова All rights reserved.
