Още същия ден отидоха до селото, в което живееха родителите на Сашко. Бяха възрастни, отрудени хорица и място не можеха да си намерят от щастие, че техният Сашко се жени. Обадиха се и на нейните родители – е, те не изпитваха чак такъв възторг, но се примириха. Единственото им условие беше Катя да успее да завърши.
Докато още обмисляха сватбата, Катя разбра, че е бременна. От онази първа, страстна, неповторима нощ. Сашко място не можеше да си намери от щастие – цъфтеше, летеше, не усещаше нищо друго от щастие. За него Катя стана като богиня, която не трябваше дори да пипва нито работа, нито каквото и да е. Глезеше я, сутрин и правеше палачинки, мекички и други подобни вълшебства. Оказа се,че е прекрасен в домакинството, голям чистник, ходеше и на работа и се справяше с всичката домашна работа с лекота. От друга страна свекъра и свекървата и я обожаваха – не изпускаха повод, за да дойдат, да видят как е, а свекърва и, която Катя с лекота започна да нарича “Мамо”, при всяко такова обръщение се просълзяваше, и я прегръщаше с часове. Не и даваха да прави нищо – чувстваше се като малко глезено дете, на което всичко се поднася на тепсия. Направиха сватба, за която дълго се говореше в града -  самите те, направили стотици сватби, сега се веселиха на тяхната собствена...
При едно от посещенията на Катя при лекаря, тя забеляза, че той се колебае… Притеснена попита какво става, а лекаря, сядайки зад бюрото си, каза че е време да попълнят картона и. Последваха въпроси – име, възраст, наследствени заболявания… Катя отговаряше, макар че за много неща не се беше интересувала и не знаеше. После докторът я попита “Моето момиче, имате ли близнаци в рода си?” “Не”, отвърна Катя, нямаха близнаци, нито в нейния, нито в рода на Сашко. Докторът каза, че докато не я види на ехограф, не може да се каже със сигурност, но… почти сигурен, че децата са две… което от своя страна може да създаде затруднения, почти винаги многоплодните бременности са съпроводени с ред усложнения… Катя си тръгна толкова притеснена, че не мислеше за нищо друго, дори като видя свекърва си, не успя да скрие мрачното си настроение. Сети се и я попита дали в рода им има случаи на близнаци. Възрастната жена седна и се разплака… Започна да и разказва… От доста време Катя си го мислеше – Сашко беше единствено дете, родителите му бяха почти на възрастта на дядо и… а и не приличаше на никой от тях… но сега подозренията и се потвърдиха. Свекърва и и разказа за годините, в които са нямали деца и как с осиновяването на Сашко животът им се е осмислил. Обичаха го толкова много, даваха всичко от себе си…Чак като голям той беше разбрал, че не е тяхно родно дете, но не бе престанал да ги дарява с всичката  си обич, и да ги нарича мамо и татко… Гледайки я как плаче, Катя също се разплака, прегърна я и започна да я успокоява… Все пак имаха Сашко, сега имаха и дъщеря – нея, а скоро щяха да имат и две внучета… Говориха, плакаха и се прегръщаха дълго, докато Сашко не ги завари и не разруши с подигравките идилията им. Каза, че приличат на бабички–оплаквачки, и какво толкова е станало, че реват така… а когато научи новината за близнаците и той се присъедини към “оплакването“. Никога не беше предполагал, че може да бъде толкова щастлив…
Бременността наистина беше трудна – правеха и изследвания всяка седмица, след петия месец почти не ставаше от леглото, заради риск от тежестта на двата плода да не настъпи преждевременно раждане. Катя се измъчваше много, не беше свикнала по цял ден да лежи – все гледаше да се измъкне и да прави нещо, но да не я види Сашко, че и се караше ужасно. Докторът  и забрани всякакви емоции – и най-вече никакъв секс. Рискът беше голям и Катя го знаеше, но… все пак беше млада, кръвта и кипеше, обичаше Сашко до полуда и… В осмия месец получи контракции и я взеха в болницата. Овладяха нещата, но не излезе от там, докато не роди. Никога няма да забрави онзи ден… когато се родиха нейните две прекрасни момиченца… Бяха мънички като котенца и… различни. Не бяха еднояйчни близначки. Кръстиха ги с по две имена – бяха близнаци, зодия близнаци, а и да уважат всички баби кръстиха едното Мария-Луиза, а другото Мария-Елена. Таткото не беше на себе си от щастие с месеци… Не го  притесняваше нито непрекъснатия плач, нито безсънните нощи, нито суматохата на къпане, повиване по 20 пъти на ден… нищо. От ден на ден Катя му се възхищаваше все повече и повече – имаше опит във всичко, правеше всичко, можеше всичко… идеалният мъж, мъжа-мечта за всяка жена… Оказа се и по-добър баща, отколкото тя – майка, грижеше се за всички, и често ги наричаше “моите три малки принцески“. Момиченцата имаха прекрасни коси, едното къдрави като на баща си, а другото прави като на майка си, от раждането им не ги бяха стригали и на 3 годинки вече имаха разкошни дълги коси, които таткото с удоволствие всяка вечер миеше, сушеше, решеше… Катя ги наблюдаваше отстрани и… толкова и беше хубаво, чувстваше се неземно щастлива с тях…
Вечер, едва дочакваха малките да заспят… Страстта им един към друг беше толкова силна, че едва изтрайваха да останат насаме. Обожаваха се един друг. Откакто роди, Катя едва  изчака да мине определеното време, за да се наслаждава отново на Сашко. В страстта си стигаха до куриозни ситуации, гърдите и преливаха от кърма, а тялото и – от страст, и докато се любеха, тя го къпеше в млякото си. Отначало се смущаваха, но постепенно, когато гърдите и започваха да се изливат инстинктивно върху него, той просто изпиваше всичко до капка, като едно голямо страстно бебе. Обичаха се толкова много… толкова невероятно много… Катя знаеше поверието, че много хубаво не е на хубаво, а и винаги си спомняше думите на дядо си – че Господ и е дал толкова много, но все някой ден ще и вземе…
Малките бяха навършили 3 годинки, бяха прекрасни, весели, жизнени и красиви деца. Като излезеха на разходка в града, чак хората се спираха да им се наслаждават, закачаха ги, подаряваха им нещица. Катя беше горда със тях, със Сашко също. Чувстваше се толкова щастлива, толкова доволна, че се е омъжила за такъв мъж… Той беше започнал да работи и през деня, а вечер ходеше да свири с групата както преди. Понякога закъсняваше, но на Катя това и беше добре познато. Никога не се притесняваше, когато Сашко закъснее, лягаха си и спяха спокойно, знаеше, че когато и да се върне, ще я събуди с нежна целувка. Една вечер на вратата се позвъни. Катя се събуди – Сашко още го нямаше, излезе и отиде да провери кой е. Бяха две коли. Едната – полицейска, другата – линейка. Отвори вратата и… в този момент, тогава целия свят се срина в краката на Катя. Стоеше там, като статуя, чудеше се дали е жива или мъртва, дали вижда, чува, мисли… Край. Всичко свърши. Сашко беше мъртъв. Въобще не усещаше НИЩО. Докторите, мислейки, че тя ще припадне, я бяха заобиколили и и говореха нещо. Питаха я нещо. Искаха. Нищо не чуваше, нищо не виждаше. Полицаите влязоха с нея вътре, до телефона намериха бележника и се обадиха на родителите му. Отстрани чуваше писъците на майка му. А Катя беше седнала, гледаше в нищото и мислеше, че сигурно ей-сега някой ще я ощипе и кошмара ще свърши. Не се получи така.
Хиляди пъти го беше молила да продаде този мотор. Страхуваше се винаги, когато беше с него. Същата вечер, прибирайки се от крайпътното заведение, в което свиреха, някаква кола от насрещното движение, пълна с пияни, отиващи в същото заведение да продължат, го беше блъснала. Прегазила, премахнала от пътя, от лицето на земята, от живота, от всичко. Просто беше загинал на място, разкъсан на парчета. Единственото, което почти не беше засегнато, беше лицето. Същото онова красиво лице, което Катя с толкова страст целуваше. Сега го целуваше студено. Много сили и трябваха. Децата бяха при майка и – не искаше да присъстват на цялата тая трагедия. Докторите и бяха дали цяло шишенце с хапчета – да може да преживее онези първи дни и месеци. Съмняваше се дали ще и стигнат. На погребението се беше събрал целия малък град. Единственото, което Катя си спомняше, беше тишината и… звука на тромпета. Като самотна душа от отвъдното. След това се прибра в малката къща сама. Легна на широкото легло с бялата плетена покривка. Не знаеше колко хапчета беше изпила. Не знаеше ден ли е или нощ, плаче ли или вие, сама ли е или не, спи ли или е будна… не знаеше колко часове са минали… или дни… или месеци…
Чу топуркане на малки крачета, малки ръчички я погалиха по главата. Катя се навдигна. Животът и трябваше трябваше да продължи, ако не заради нея, заради децата. Те бяха най-скъпото, което и беше останало.
След няколко месеца дядото на Катя се разболя. Боледува години, измъчвайки всички около него. Последният път, когато Катя отиде да го види, той не я позна. Плака много, но вече беше закоравяла. Знаеше, че животът е такъв. Можеш да си истински щастлив не само когато съдбата ти дава, а когато си готов да дадеш от себе си насреща. Въпреки, че на подобни жертви никой, никога не е готов. Но… животът е това – да можеш да осъзнаеш какво ти е дадено, да му се насладиш пълноценно и да приемеш с достойнство, когато ти бъде отнето. Когато и се обадиха за погребението му, тя отиде. Чуваше само тишината… и в нея звука на самотния тромпет. Като душа, от отвъдното.