Беше топла лятна нощ през 1978 година, най-топлият месец юни, който някога съм виждал. Но да се каже честно, аз още не бях видял нещата от живота. Топлината въздействаше на растителността пресушаваше листата на дърветата, но още бяха зелени и пълни с жизненост. Аз бях само едно 16 годишно момче, което не беше още опитало вкусовете на живота. Седях на балкона като всяка изминала вечер и гледах звездите които си седяха там и само показваха едно далечно минало. Дали сега ги има там на небето или вече ги няма, избухнали преди няколко десетки, хиляди години?Нищо, те бяха тъй красиви, тъй загадъчни и недостижими, най-добре ги описвах като хората, да те приличаха на човеци които живеят в различен свят и време. Носталгията ме обземаше, но тя бе красива, не бих сравнил някакво чувство като грозно и красиво, но то наистина беше. Бях се отделил от щастието и жизнеността, но само аз ги познавах, само аз знаех какво богатство са те, а хората, те само го показваха като манекени.

            И така аз седях на един леко счупен стар стол, а зад мен бяха онези четири бели стени които скриваха сутрешната светлина, онези празни стени които ми служеха само за стари спомени. Не бях спал от дни, а аз не спя много и не сънувам, сякаш сънищата избягаха от мен и ме оставиха сам.

            От един неподдържан балкон до мен всяка вечер един стар, самотен дядо пускаше музика от един касетофон, слушаше не каква да е музика, това беше Бетховен. Всяка вечер различна симфония, но да си призная точно нея чаках на онази стара тераса, точно онзи звук, който ме караше да летя, да се доближавам в облаците и да се спускам плавно надолу, да отивам в моя свят на мечти и да мечтая и жадувам за страст. Точно онази симфония която ме връщаше в корема на майка ми и ми разказваше приказки и легенди за романтика и детска младост. Бях се унесъл в моя свят, където всичко бе различно, нямаше да видя един сив ъгъл, нямаше да видя самота и безсмислие. Как може да съществува такава ангелска музика, как може да е тук на земята, съществувайки сама по себе си?

           Затворих очи и се унесох за първи път в света на сънищата, но този път бе различно, този път осъзнавах че сънувам и можех да си пожелая каквото си поискам, какво искам да видя, дори и майка ми, която беше умряла през 1971 година. Бях на девет години, когато тя си отиде, още ми липсват онези красиви и дълбоки сини очи и дълга златиста, мека коса, онази топлина която ме обгръщаше с майчини ласки и красивото ù нежно, ангелско лице. Да, тя беше толкова красива жена, мечтата на всеки мъж. Аз щях да се омъжа за нея, но това беше съвсем невъзможно. Отиде си, отиде си заради онзи рак, който я уби, онзи който ми отне щастието. Забравих Богът, който позволи това да се случи, спрях да вярвам, защото аз не можах да го видя там, където трябваше да бъде, защото се забави или просто не отиде там, където молитвите ми го чакаха.

           И ето я и нея, ето онова слабо тяло, което се подаваше от облаците и идваше насам, насам до онези девствени поля. Видях лицето ù, онова лице, което привличаше всички погледи. Бетховен беше там и свиреше на пиано, на пиано в полето. Музиката му издаваше цветове, които се вееха във вятъра. Наблюдавах майка си, всяко едно движение, което се показваше от светлината, топлият вятър галеше косите ù, бялата ù рокля танцуваше, гледаше ме и ми махаше с топла усмивка. Не чувствах онази омраза, която ме убиваше всеки ден, днес тя ме остави за малко. До мен имаше едно езеро, чисто и прозрачно, там се намираше тя, носеше в кошницата си червени, сини, жълти и бели цветя. Почуствах се малко дете, съвсем малко което изпитваше радост от всичко, което видеше. Миришеше на теменужки.

           Изведнъж музиката спря, отворих очи и сутрешната светлина сякаш прониза очите ми. Всичко свърши, майка ми избледня, миризмата не бе с мирис на теменужки, а на прах. Онзи сив град не си отиваше, не бягаше. Погледнах към музикалната тераса, а там нямаше нищо. Онзи дядо сигурно спеше или тънеше в самота. Никой не идваше да го види, не знам дали има деца или внуци, но изпитвах жалост. Знаех какво е да си сам, и никак не беше хубаво. Бедният нещастен дядо, беше ми дал нещо, което не знаеше, даде ми сън и спомени изпълнени с щастие. Сънят ми липсваше ужасно много, исках да се върна там, обратно към щастието. Да видя блаженството отново. Реших да хапна, да изчакам часовете и да се върна на онзи балкон.

            Децата играеха навън, викаха и крещяха, чуваше се още от вътре. Не бях отишъл още навън, имаше още време.Чувах само онези дечица и очаквах слънцето да залезе, оставаше още малко, само мъничко.

           Най-накрая вечерта дойде, сякаш целият ден е минал невероятно дълго. Чаках до момента, когато ще почуствам своята жизненост. Но едно не разбирах, защо съм роден на този свят, който хората не разбират, желая да се отделя от него да заспя в съня си и повече да се се събудя. Хората не знаеха какво е реалност, нито пък аз. Всеки създава свой собствен свят, който първоначално е бял, като платно и оттам започваш да оцветяваш в каквото пожелаеш, в каквито цветове искаш. Но не е така просто, само сънят ти позволява всичките тези предимства най-добре, защото знаеш, че никой не те гледа, никой не те съди, сам си само ти без срам или унижение. Затворен в твоя свят, където всичко може да се случи, само ако пожелаеш. Не се чувствах, че принадлежа на реалността, която съвсем не съществува в съзнанието ми.

             Поседнах на онзи стол, старецът пусна една друга симфония, пак красива, пак невероятна. Затворих очи и попаднах в един тунел, почти нищо се се виждаше в него. Вървях напред и оттам се доближаваше една остра светлина. Достигнах до нея и се озовах в един бял свят, обърнах се на зад и тунела го нямаше. Бяло, бяло, пустош! Изведнъж си спомних за детството ми, една случка, за която няма да забравя цял живот. Беше осмия ми рожден ден. За миг всичко започна да се оцветява в различни цветове, след това осъзнах, че се намирам на онова място, в което обявих годините си. Бях осемгодишно дете, радващо се на подаръците, които никога не бе виждал. Онези големи подаръци, които отварях с изумление и радост в очите. Децата ми се радваха, играеха с мен и ми честитяха, бях най-големия, чувствах се батко и отговорен, чувствах се техен учител и се възгордявах. Играех с тях и се чувствах щастлив. Онези четири стени не бяха празни, в тях имаше деца, родители и радост. Цветовете бяха съвсем ярки в онзи момент. В погледа на родителите ми беше удовлетворен, най-накрая можеха да си позволят всичко това на сина им, чувстваха се добре, защото бях щастлив. Какви ли не игри играех, какви ли не!

             Отворих очи, да отворих ги, но не исках. Цветовете се оцветиха в по-тъмен цвят, безизразен и нещастен. Реших да посетя онзи самотник, който ми даваше щастие. Какво ли щях да говоря с него, може би любовта към музиката и класиката. Не го познавах, но той заслужаваше нещо по-добро. След няколко часа реших да го намеря, донесох му кафе, за да има с какво да дойда.

             Позвънях на изгнилата му врата, не беше много поддържана. Изведнъж някой отвори вратата и силна миризма се изнесе навън. Беше ужасна, в този момент се зачудих, какво, по дяволите, правя там, как ще издържа на тази миризма, задушлива и неприятна, не можеше да се опише.

              Погледнах очите му, сякаш толкова изстрадали. Носеше очила, а по лицето му имаше безброй бръчки. Бях по-висок от него. Устата му се наклоняваше надолу, заради отпусналата му кожа. Дрехите му бяха съвсем прилични, но сякаш не живееше през седемдесетте, а през двайсетте години на двадесети век. Той ме погледна и аз отворих фалшивата си усмивка, беше толкова идиотска, но тогава не го осъзнавах.

            Каза ми: ”Какво желаеш момче? Какво искаш?” - погледна ме, сякаш искаше просто да си тръгна.

            Отговорих му: ”Здравейте, бих искал да се запозная с вас, чувам че всяка вечер пускате музика, на която съм голям почитател, мога ли да влезна?”

 Отвори широко вратата и ме пусна.

-З начи сте почитател на музиката? - отговори той.

За миг се секнах, защото домът му приличаше на музей. Стар неподдържан музей. Имаше картини, стари инструменти, задушени от паяжина. Увехнали цветя и красиви сувенири. Стана ми жал за тях, трябва да се показват на показ, не да седят там. Миризмата ме убиваше, но не исках да му показвам с мимика, че нещо не е наред.

- Ааа, да, всеки ден слушам вашата музика и се възхищавам на класиците, живеели по онова време.

- Как едно хлапе като теб познава музика като тази? На твоята възраст аз бездействах, живях в бунт и не можех да се задържам на едно място, бях див и не бях опитомен. Бях едно хлапе, което формираше личността си. Намерих музиката по-късно, тя ме караше да се запозная с един нов свят, по-красив и по различен. А сега ме виж, един нещастен старец, който слуша музика, само за да претъпи тишината. Никой не идва момче, гния тук като стар, забравен труп.

          Какво ми говореше този човек, нима сега се чувствам като него, стар и неопитен. А бях само на 16 години, знаех че животът ми тепърва започва, но не, сякаш това беше достатъчно и се нуждаех от нещо ново. Не знаех какво да отговоря, не знаех дали трябваше да споделя. Неговият край наближаваше с всеки изминал ден. Тънеше в самота също като мен.

- Какво да Ви кажа обичам музиката, смятам някой ден да започна да свиря на пиано, най-красивия инструмент. А вие, свирите ли на някакъв инструмент? - отговорих аз.

- Не! Каза той.

Говорихме с часове, тази вечер трябваше да пусне следващата симфония. Не ми казваше коя, но знаех че ще ми хареса, знаех, защото досега винаги ми е харесвало. Не се прибрах директно в къщи, разходих се из парка. Лятната нощ беше наистина гореща. Не ми хареса, не ми харесваха онези прозрачни лица, които погледът ми следеше. Не, не исках да живея така. Прибрах се у дома. Стъмни се и излязох на балкона при стария стол. Чаках старецът да пусне музиката, чаках и чаках но тя не се блъскаше в ушите ми, не идваше. След няколко часа се прибрах вътре в кутията, из четирите стени, нямаше да заспя със сигурност.

          Цяла нощ наблюдавах звездите в онова небе, но вече не ги исках. Желаех само да заспя, не можах. Сутринта реших да позвъня на вратата му, за да го попитам, какво стана с музиката. Звънях, звънях, няколко дена, без да спя.

Реших да позвъня за последно. Разбрах че е мъртъв от дъщеря му, която му звънеше на няколко месеца. Камък ми падна от сърцето, почувствах голяма горчивина в себе си. Не спах, не можех, след няколко дена заспах и не се събудих.

         Видях майка си, онези поля и мирис на теменужки.