Мястото, където се сбъдват мечти

Мястото, където се сбъдват мечти

Иван Иванов беше тих и скромен човек. Живееше в малък апартамент в столичния квартал “Дружба“ и работеше в склад за строителни материали. Нямаше семейство, родителите му бяха в провинцията, а с приятелите си рядко се виждаше. Свършвайки работа, той бързаше да се прибере вкъщи, а през отпуската си ходеше на село. Там успяваше да избяга от градския шум и да остане сам, вглъбявайки се в себе си.
Иван имаше една особеност. Обичаше да пише. Твореше в свободното си време, щом го осени музата и често сядаше край “езерото“ с тефтер и химикал. Беше талантлив; харесваше му ловната тематика и селския бит и култура. Слушаше разговорите на хората в автобуса или в магазина, запомняше ги, а после ги пресъздаваше върху белия лист, откроявайки смисленото и душевното. Това му доставяше удоволствие.
Негова мечта бе да издаде книга, но нямаше достатъчно пари за това. Щом си платеше квартирата и останалите разходи му оставаше скромна сума, с която трябваше да се съобразява. Майка му и баща му бяха бедни хорица, земеделци, и му помагаха колкото могат със зимнинка, домашни сладка и напитки. Самите те виждаха неговите стремежи и им ставаше мъчно, че не могат да му помогнат.
Той осъзнаваше суровата реалност, но не спираше да бленува. Участваше в конкурси, явяваше се на литературни четения и публикуваше тук - там с надеждата да бъде забелязан. Пращаше имейли на различни издателства и стискаше палци да му обърнат внимание. В повечето случаи пощата му беше празна, а веднъж му отговориха, че в днешно време всеки читател е станал писател, че бил неизвестен и следователно непродаваем.
Един ден, докато пиеха кафе с колегата му, Иван сподели за болката си. Костадин го изгледа, присви вежди и каза:
- Защо не опиташ с представяне в “Дома на културата Искър“? Ще поканиш познати, ще покажеш себе си и творчеството си, както и ще демонстрираш добрите си ораторски качества. Не се знае, току – виж пък дойдат много хора, а заедно с тях и някой издател, който да осъществи мечтата ти. Все пак е авторитетен институт.
- Вярно, бе! – отвърна Иван и замислено докосна брадата си. – Може и да си прав. Нищо не пречи да пробвам.
По време на обедната почивка той хвана автобуса и не след дълго се озова пред сградата. Веднага го впечатли красивият й външен вид, напомняйки му на дворец. Охраната го посрещна приветливо на входа и го придружи до кабинета на директорката. Жената го покани да седне, изслуша го внимателно и като размисли, рече:
- Пратете ми някои неща на имейла, заедно с кратка информация за вас и ще видим какво можем да направим!
Душата на твореца се изпълни с щастие. Вечерта седна пред компютъра, подбра най – добрите си произведения, прикачи към тях биографията си и ги изпрати на посочения интернет адрес. Само човек, който не е очаквал силно нещо не знае как се осъмва с този трепет в сърцето.
Прибирайки се на следния ден, той нетърпеливо включи лаптопа и влезе в пощата си. Учудено зяпна, не вярвайки на очите си. Бяха му отговорили от “Дома на културата“. Те му благодариха за интереса и се съгласяваха да му предоставят безплатно зала, в която да проведе културното си мероприятие. В края бе изписан и телефон за връзка, за всеки случай.
Иван не се стърпя и веднага се обади на майка си. От вълнение мисълта му изпреварваше думите и отначало жената нищо не разбра.
- Браво, моето момче! – възкликна сетне тя. – Само ни кажи кога ще се състои събитието и ние с баща ти ще гледаме да дойдем. Знаем, че е важно за теб.
За запознаване на публиката с разказите му определиха двадесет и шести януари. Цял месец преди това Ваньо канеше всеки, който се сети и се надяваше начинанието му да не се провали. Роднините му пристигнаха на предната вечер, а на самата дата той със задоволство установи, че някои от колегите му също щяха да присъстват. Това още повече го обнадежди. Нямаше търпение, изгарян от детско любопитство и вълнение.
Младият автор пристигна преди уречения час. Тънък снежец бе покрил булевард Кръстьо Пастухов, а между блоковете свиреше зимният вятър. Бледото слънце помаха за сбогом и пожелавайки му успех, се скри зад върховете на Витоша. От прозорците на пищната постройка струеше мека светлина и на лицето му грейна усмивка. Стана му по – леко и като че ли събра повече смелост. Беше толкова приятно и хубаво, като на празник!
Пред зданието той съзря непознати люде, които треперейки, бързаха да допушат цигарите си. Направи му впечатление единият от тях. Той беше едър и висок, добре облечен мъж, с черно бомбе на главата. Дрехите му бяха изискани и модни, подсказвайки за богатство и разкош.
“Сигурно е някой големец“ – помисли си Иван, сдържано ги поздрави и смело прекрачи широкия праг.
Въведоха го в камерната зала, там щеше да се проведе литературната вечер. Срещу наредените в редици столове стоеше малка масичка. Той прекоси помещението и приседна до нея. Извади папката от раницата си, разтвори я и започна да преглежда записките си. Беше написал план, за да не пропусне нещо и да даде всичко от себе си.
Постепенно салонът започна да се пълни с хора и малко преди началото имаше около трийсетина човека. Директорката погледна часовника си, даде му знак и той пристъпи към речта си. Гласът му беше спокоен и равен, като леко натъртваше на важните неща. Усещаше вперените в него погледи и не бързаше, за да не се обърка. Притесняваше се, от което дланите и ходилата му се вкочаниха, а по тялото му пробягваха ту топли, ту студени тръпки.
Говореше за себе си, за ученическите си години и за творческия си път. Запозна присъстващите с това какво го мотивира да пише, откъде най – често черпи вдъхновение и, че щракайки по клавиатурата, създава нов свят. Как в главата му оживяват образи, места и истории, за които иска да разкаже и му става леко, когато успее да завърши всичко без излишък и плява. Кратко, точно и ясно.
- Писането е телепатия – с усмивка завърши той. – Но не да местиш предмети, а да вземеш една случка от главата си и да я поднесеш на читателя. Колкото повече се стараеш, толкова по – изкусен ставаш.
Накрая Иван благодари на всички, че го уважиха и пожелавайки им лека вечер, започна да си събира нещата. Изведнъж хората се разшумяха; разнесе се глъчка, заскърцаха столове. Един по един те минаваха край него, за да го поздравят и стиснат ръката му. Изглеждаха доволни, въпреки че бързаха да се приберат по домовете си. Казваха му, че има хляб в него и някога ще стане като Емилиян Станев или Йовков.
Когато гостите си отидоха и всичко утихна, той понечи да вземе чантата си и да си тръгне. Не знаеше какво да мисли; от една страна му се струваше, че се е справил добре, а от друга се ядосваше, че нямаше много народ.
- “Можеше и повече, но нищо – следващият път. Хайде да тръгвам, че нашите ме чакат.“
Ненадейно, до него се появи добре изглеждащият мъж, който беше помислил за богаташ. Той се усмихваше и приятелски му подаваше широката си длан.
- Здравейте, г-н Иванов! Казвам се Васил Карабашев и съм собственик на издателство “Българска книга“. Тук съм по покана на директорката на “Дома на културата“. Тя ми каза, че ще се срещна с млад и обещаващ писател, който мечтае за собствена книга. Така ли е или съм се излъгал?
Изненадата беше толкова голяма, че в първия момент Иван не успя да продума. Лицето му разцъфна като пролетно цвете, а очите му щастливо заблестяха. Той отвори уста, за да каже нещо, но от устните му не се отрони нито звук.
- Наистина ли? – сякаш въздъхна младежът, а вълнението продължаваше да го стиска за гърлото.
- Разбира се! – отговори издателят. – Очарован съм от произведенията, които чух тази вечер и ви каня утре в офиса ми. Ще седнем и ще обсъдим бъдещите ви планове. Ето, визитката ми.
След тези думи Карабашев махна за довиждане и излезе навън. Иван с любопитство разгледа малкото картонче, наслаждавайки се на момента, пъхна го в джоба си и закрачи към колата на родителите си. Нямаше търпение да им съобщи хубавата новина.
На сутринта бъдещият писател отиде в издателството и за кратко се разбраха с управителя. Карабашев изцяло поемаше финансовата част по издаването, като в замяна искаше процент от печалбата. Иван не можеше да си намери място от радост; това беше най – хубавият ден в живота му.
Не се мина и месец и мечтаната книга стана факт. Един сън се превърна в реалност. С красиви корици и луксозна печатарска хартия.
- Заповядайте! Това е за вас – рече нашият герой, връчвайки на директорката един сборник с разкази. – Ако не беше шансът, който ми дадохте никога нямаше да постигна това. Вие сбъдвате мечти! – завърши той и я прегърна.
Днес Иван е известен писател. Издал е десетки книги, някои от които бестселъри. Но в сърцето си винаги ще пази онзи “Дом на културата“ до дружбенското езеро, който откри пътя му към славата.