В главата ми се боричкат умения. В крещящо лилаво. Като прозрачност. Мисли погрешно упътени. Прекалено изискани. Морално-ощетени блуждаят.

Имам слепоочия на магьосница. Като вълнообразни рефрени. И сигурност в запълването. Щриховаш ли песимизма си? Погълнат. Като графика в многоизмерно поле. Долавям самобичуването ти. Стимулирам съзнателните си възкръсвания. В гибелта на умовете. А след това несъзнателно се отказвам от суетната навлеченост  на думите ти.

Решенията си редя в коловози. Безпрепятствено устремени. Към музиката на световете.

Мога ли да изхълцам миражите ти? Не страдам от липса на култура. Няма да погледна сломените ти остатъци от  вяра. Нито ще те нося на плещите си... Но мога да накарам слънцето да ти се усмихне чрез очите ми. Ще залича лунните отражения. И ще напишем слънчогледови дневници...

Хвани падащите рани от прозореца ми. И ги затвори в ковчег. Нека не дишат -миналото е жигосано. А бездни с отровни езици ме дебнат отпред...

Стъдут се напука... от обещания. Надявам се този път да се размина само с настинка.

Ще разтвориш ли венчелистчетата на съзнанието ми? Превърни го в светъл бяг. Бродирай гласа си с усещания... Ще го посрещна на прага, на объркания ми, забързан свят. И горещо ще го заговоря отсреща. В искри. Нали няма да ми носи тревоги? А копнеж по сълзите ми. С послание за твоите. Целунати. И меки мъгли във очите ти. Сутрешните. Слети с моите очи...