Две 

Вратата се отвори незабавно и пред мен се изправи Аби.

Беше доста по-ниска отколкото си я спомнях, но всичко останало в нея си беше същото. Същата щръкнала на всички страни коса, златна като слънцето,  стичаща се по гърба й като водопад, същите отворени и любопитни зелени очи, същите малки устнички, които сякаш бяха пригодени единствено и само да се усмихват.

Днес Аби беше по къса поличка и розово потниче. Краката й бяха боси, а косата й бе още по-разчорлена от обикновено, не носеше грим, нито пък бе оформила миглите си. За разлика от мен, тя си падаше по тези неща. Красота, наконтеност, грим, двуметрови мигли и прочее. Но винаги си беше хубава.

Явно днес не беше излизала от къщи.

Когато ме видя, примигна няколко пъти и дългите ù ресници хвърлиха в сянка скулите ù. Зелените ù очи се отвориха - широки и удивени от изненадата. Устните ù потрепнаха едва доловимо и тя за миг не реагира. Всъщност не само за миг, а по-скоро за няколко мига.

Най-накрая устните ù се разтвориха колебливо и тя прошепна с дрезгав глас:

- Сидни?

- Здрасти, Аби.

- Сидни. – Този път не питаше, а сякаш просто изказваше фактите.

- Да, аз съм – усмихнах се неуверено.

- Сидни! – възкликна тя и този път устните ù се разтеглиха в широка усмивка, която притвори очите й, като на малко дете.

- За Бога, Аби, колко пъти ще го повториш? – заядох се на шега аз.

Тя се засмя и ме прегърна силно, оставяйки ме да се боря за въздух. Може да стигаше едва до рамото ми, но в прегръдките използваше мечешката сила, която криеше под невинното си личице.

Дръпна се от мен и рече забързано, въодушевено и възбудено:

- Само да се преоблека. Ей сега идвам. – Сетне се спря за малко, помисли и добави: - Нали разбираш... Не е много подходящ момент да има две тийнейджърки вкъщи точно сега...

- Няма проблем – прекъснах я, преди да се е впуснала в многовековни обяснения. – После можеш да ми кажеш. Ако искаш, разбира се.

Тя кимна сериозно и, стори ми се, тъга нахлу в изумрудените ù очи. Но преди да съзра нещо по-сериозно, тя се ухили и затвори входната врата.

Въздъхнах, обърнах се и тръгнах обратно по пътеката, откъдето бях дошла. Седнах на градинската люлка, която беше леко полюшвана от южния вятър. Халките изскърцаха плачливо при тежестта ми. Облегнах се назад и отново въздъхнах.

Вече започваше да се смрачава. Небето се променяше от пурпурно към бледо розово, лилаво и нежно оранжево. Лъчите на слънцето вече не топлеха толкова силно, както преди, макар че сигурно температурите едва бяха спаднали с един-два градуса. Облаците се носеха от вятъра толкова бързо, сякаш бяха на забързан кадър, докато цветовете се сменяха като на забавен. Вятърът продължаваше да вее нежно косите ми и да ги подмята във въздуха сякаш с невидимите си ръце.

- Ето ме! – провикна се Аби, като тресна входната врата зад гърба си толкова силно, че лампата, закачена на верандата се разлюля.

Тя промърмори едно небрежно „Опс” и след това се провикна към къщата, че всичко е наред и че никой не е пострадал, и че тя не е виновна, а вятърът. Типично в неин стил.

Беше се преоблякла в по-изрязан потник и три-четвърти дънки, докато краят на шарените ù чорапи на райета розово-черно, не се виждаше. Носеше груби  кецове, от ония, които приличат на камъни, с разхлабени розови връзки. Беше оправила косата си на висок кок, който стърчеше на всички страни, както обикновено.

Бутна огромните си слънчеви очила на носа, с които приличаше на мухата "цеце" и ми се ухили, докато крачеше към мен. Не че имаше кой знае какво слънце, но, ехоо, това беше Аби. Изтърси се силно на люлката, без изобщо да обръща каквото и да е внимание на скърцането ù и попита въодушевено:

- Е, какво ще правим сега?

- Не знам – казах. – Ако не ти се стои на едно място, можем да се поразходим в парка – кимнах към алеята, водеща към парка на отсрещната улица.

- Може – тя подскочи от люлеещата се пейка и ме дръпна за ръката. – Имаш адски много да ми разказваш! – изквича тя.

Пресякохме улицата и навлязохме в парка, който, както никога, беше почти празен. Никъде не хвърчаха малки деца, които заплашваха да се блъснат в теб, нито майки с колички, които не внимават къде вървят, нито „влюбени” двойки, които се натискаха по пейките по това време.

- Е? – попита Аби след кратка, ама много кратка пауза.

- Е, какво?

- Как е Харваааард? – изписука тя.

- Супер! – излъгах, за да не обяснявам наново защо не беше супер.

- Готини момчета има ли там? – изкиска се тя.

- Да! – Тя подскокна весело, а аз се засмях колко лесно се хваща на въдицата: - Всички до един грозници!

Тя измърмори нещо, което не ми се стори много трогателно, но бързо се отърси от него и попита отново:

- И не си хвана умно харвардско гадже?

- Не.

- Уф – изпуфка тя, - хич, хич, хич, ама хич не си интересна! – Тя се замисли за секунда. – Все още пишеш онези шантави истории, нали? Пробва ли да поговориш с някое издателство? – Дръпна ме към една пейка и започна да разтърсва раменете ми.

- Ами... – Поех си дълбоко дъх, и се наканих да ù кажа истината, но тя ме изпревари:

- Направила си го!

- Аз...

- Послушала си ме! О, Сидни! – Тя започна да си прави вятър с ръцете си, като че ли всеки момент може да припадне. Вдигна очилата си върху косата си и ме погледна сериозно. – Настина ли? Сидни! Кажи ми! Какво стана?

- Ако замълчиш за малко, ще ти кажа. – Тя млъкна, затова продължих: - Да, издателят... той... се съгласи.

- Не може да бъде! – Очите на Аби се разшириха и тя се отпусна назад на пейката. – Как не съм забелязала? Все някъде по книжарниците трябваше да видя твоето име!

- Аз не използвам истинското си име, Аби. Задвижи сивото си вещество малко.

- Добре – тя затъкна един кичур коса зад ухото си. – Да помислим. Наскоро всички полудяха по онези книги на Атина, сещаш ли с... – тя спря рязко по средата на изречението си и ме погледна ококорено. – Ти си била нали? Бях сигурна, че от някъде познавам словореда на изреченията, че съм чувала този език! Не можах да се сетя откъде, но бях сто процента сигурна, че го познавам! Как можах да не се сетя?! Боже Господи! Ти си била, нали? – повтори тя въпроса си.

- Да.

- Боже мой! – повтори тя. – Да знаеш колко много фенове имаш! Не мога да повярвам! У нас е пълно с твоите книги! Само ела и виж. Майко, започвам да се вманиачавам. При това в най-добрата си приятелка! Кой би повярвал. – Тя се спря за момент и после отново набра скорост: - Пишеш толкова... как да го кажа?... Описателно. Красиво. Караш хората да виждат това в книгата на живо пред очите си! Не знам как го правиш, но ти ме накара да обичам книгите. А както знаеш – тя размаха пръст, - никога не съм обичала това занимание. Първа беше майка ми, след това и аз, след това и сестра ми... Колко ти плащат?

- Не знам – Аби вдигна вежди, което ще рече, че не ми бе повярвала, затова набързо се поправих. – Много. Наистина много. Но парите не ме интересуват. – Започнах да въртя нервно един кичур коса между пръстите си.

- Така ли? – попита тя. – А за какво тогава го правиш, освен за да вманиачаваш невинните тийнейджъри?

Засмях се.

- Не ги вманиачавам. Те... – след това се сетих, че и Аби беше една от тях, и се поправих: - Вие сами се вманиачавате. Пиша, защото това ми харесва. Сякаш ако спря, ще изгубя част от душата си. Всички книги са се превърнали в частици от живота ми.

- Как искам да съм като теб... – Аби въздъхна. – Харвард, милиони фенове, цел в живота, нормално семейство... което те обича. Не като моето шашаво, ненормално не-семейство. Или, по-точно, глутница канибали, чакащи удобен момент да се изядат един друг. Визирам сладката ми малка сестричка.

- Хей... Какво се случва у вас? – попитах, нарочно отделяйки вниманието от мен.

- Ами... Майка ми и баща ми – тя изрече последната дума с неприкрито отвращение, - се... ами... нали схващаш... – Тя не успя да продължи и зелените ù очи се напълниха със сълзи. Една се търкулна от мястото си надолу по бузата ù и капна върху потника ù, оставяща малко петънце, което след секунди изчезна.

- Развели са се – прошепнах изумено, досещайки се и без да ми дават допълнителни джокери.

Дейвид и Моника толкова се обичаха. За родители с две деца, при това големи тийнейджъри, беше направо невероятно, че все още обръщат внимание и отделят време за един друг. Струваше ми се напълно невъзможно, но в годините преди да завърша и да замина за Харвард, цялото семейство Грей беше задружно и щастливо... Но изглежда тези неща са се променили, докато ме е нямало.

Прегърнах Аби с една ръка през раменете и тя облегна главата си на моите.

- Но защо? – попитах, а гласът ми не бе по-висок от шепот.

- Татко... – Гласът й пресекна и тя прочисти гърлото си, преди да продължи: - Той... Започна да пие и... започна да... бие... – Този път не можа да продължи. От очите й бликнаха бисерни потоци от сълзи и тя ги попи с опакото на ръката си. Беше толкова странно... и същевременно плашещо. Мъж, който цял живот е обичал жена си, изведнъж да се върне у дома и да я пребие без да му мигне окото. – И после... Мама му поиска развод и взе попечителството над нас двете със сестра ми... И сега... Прецени, че, нали разбираш, трябва да израснем с баща, и... се... омъжи повторно и...

- О. Боже. Мой. – Наистина беше „О, Боже мой”. Това беше най-ужасяващата история, която бях чувала.

- Хей – Аби се отдръпна от мен, така че да ме гледа в очите. – Работиш ли по някаква история в момента?

- Ами... – погледнах към вече смрачилото се небе и рекох: - Може да се каже.

- Сподели за какво пишеш?

- Нова книга. Само че не роман, а истории. Този път реших да се заема с убийства.

- Аха... – тя кимна. – А колко истории си написала до сега?

- Към дванадесет, тринадесет... не знам. Защо?

- Чудех се какво да чета... Дали ще бъдеш така мила да ми дадеш да бъда първата, която е хвърлила едно око на тях? – Тя се усмихна подкупващо, но в очите ù все още се четеше тъга.

- Повечето са ръкописи. Но, ако толкова изгаряш от нетърпение – Аби закима въодушевено - добре.

- Ти си най-великата! – изквича и ме прегърна.

- Знаеш ли какво? – попитах, сещайки се, че преди броени дни направих копия на ръкописите ми в Харвардската канцелария, които все още бяха в чантата ми. Разрових се вътре, откривайки всякакви непотребни неща за изхвърляне. – Направих копия на няколко от историите. Ако иск...

- Може ли? – прекъсна ме тя. – Моля те, моля те, моля те, моляяя тее!

- Добре, добре! Вземи – рекох, като ù връчих копията.

– Толкова ти благодаря, Сидни! – зарадва се тя, като размаха копията в ръцете си. - А сега, май ще трябва да се прибирам, освен ако не искаш да ми дръпнат някое и друго конско преди вечеря и да остана без десерт – тя се подхилкна леко.

- Не, разбира се, и моята майка каза да не закъснявам.

Изправих се и тя последва примера ми. Прегърна ме за последно, прошепна едно „Благодаря” в ухото ми и започна да се отдалечава обратно по пътеката, водеща към улицата.

- И много поздрави на шериф Маркс от мен! – провикна се тя, преди да пресече кръстовището.

- Няма да забравя да ù предам – отвърнах.

Аби се обърна за последен път, усмихна се леко и се изгуби сред дърветата.

Бях потънала в мисли, когато някой почука на вратата ми.

- Влез – извиках, оставяйки химикала върху тетрадката.

Мама влезе и затвори тихо вратата зад себе си, присядайки до мен на леглото. Хвърли един поглед към ръкописа и рече:

- Виждам, че работиш върху нещо. – Кимнах и тя смени темата: - Е, какво стана с Аби? Не ми разказа на вечеря.

Помълчах малко, замислена върху разговора с най-добрата ми приятелка, състоял се едва преди няколко часа.

- Знаеше, че родителите ù са се развели, нали? – попитах най-накрая.

- Да – отвърна тя, кимайки. Разбира се. Как няма да знае, нали тя приемаше цялата информация, дошла от Бог знае къде. Но кой ли да се сети да ми каже? – Знаех. Ужасна история. Процедурата по развода беше толкова сложна и объркана. И най-накрая... Да се омъжи за човек, който не обича... Който дори не познава... – Тя не продължи, а вместо това попита: - Все още сте приятелки, нали?

- Разбира се.

Помълчахме малко, и след това мама каза:

- Ще те оставя на спокойствие. Виждам, че имаш работа – усмихна се тя.

- Да.

- Какво да очакваме?

- Тайна – усмихнах се. – Изтрай още няколко месеца.

- Не мога да си представя как.

След като мама ми пожела лека нощ и излезе от стаята, аз изпаднах в онова състояние, в което често изпадат писателите, когато една идея им е тръгнала в главата, но още не е довършена.

Проснах се на леглото, потъвайки в мекия матрак и извръщайки глава от пухената възглавница с ръкописа към прозореца, по който тихо като шепот барабанеше дъжда, оставяйки малки водни поточета, които се стичаха надолу по стъклото.

И докато се бях зазяпала безцелно навън в нощта, започнах да обмислям идеи, както и да ги отхвърлям. Чудех се как да убия главния герой брутално, уникално, значително, така че полицията да не успее да разгадае убийството, но и да не прости на този чудат и мистериозен „убиец”.

И тогава идеята ме халоса по главата.

Клепачите ми започваха да се затварят от умората и вълнението, но се страхувах, че утре идеята ми ще избледнее и вече няма да я има там, където беше днес.

Грабнах ръкописа и едва не изпуснах химикалката, когато понечих да махна капачката. Под мекото трополене на дъжда и унасящото кряскане на една врана, идеята ми започна да оживява.