May 7, 2010, 10:25 PM

На другата сутрин 

  Prose » Fantasy and fiction
1036 0 1
5 мин reading

Събуди се. Скякаш от дълъг сън. Едва отвори уморените си клепачи.
Не можеше да осъзнае къде се намира. Бе в нещо като стая. Празна стая, без нито една мебел, освен стола, на който бе заспала. Стените на тази стая бяха черни, подът също. Когато погледна през прозореца, ужасяваща гледка събуди сетивата ù. Виждаше се лазурната синева с доста бели, пухкави облачета. Но имаше нещо наистина странно в тях. Отвори очите си повече и се вгледа. По облаците имаше червени струйки, които досущ приличаха на кръв. Не можеше да повярва, помисли си, че просто все още не се е събудила. Така правят хората с истините, които просто не искат да видят. Тази гледка бе прекалено ужасяваща, за да я запази в съзнанието си и да се опита да я разбере.  Далеч по-добре бе просто да излъже себе си, да продължи да се чувства по-малко объркана. Така и направи, но скоро, много по-скоро от колкото си мислеше, щеше да разбере, че недълго можеш да се криеш от истината.
Стана от стола. Краката ù трепереха. Едва ги помръдна.
Когато устремено закрачи до вратата, която щеше да я отведе извън „стаята”, усети страх. Страх, какъвто сякаш никога не бе обземал същността ù.  И него отпрати, а нежните ù, но напукани ръце обхванаха дръжката на вратата; бутнаха я надолу, после нагоре и тя изскърца зловещо. Часове след това щеше да си спомни този звук, и щеше да ù се прииска никога да не я бе отваряла, ала това нямаше да има никакво значение. Абсолютно никакво значение.
Озова се в коридора. Беше отново черен, цялостно. Единственият контраст налагаше малкото изпочупено огледало, което висеше на една от стените. Имаше само още една врата. Врата, която бе доста по-зловеща от предходната. Любопитството и огромната ù дезориентация раздвижиха за пореден път пръстите ù, под чиято сила се размърда и тази ръчка. Последва познатия скърцащ и налудничав звук. Момичето се озова на нещо, като тераса. Стените ù бяха стъклени, а от дясната ù страна имаше една метална врата. Мина през нея. Сега виждаше един доста голям двор. Двор, който бе заграден не от обикновена ограда, а от двуметрова телена мрежа, чиито наточени метални остриета сочеха враждебно извън къщата. Изглеждаха толкова заплашително. За миг тя помисли, че играят ролята на табелка, чийто надпис гласеше „Никой не е добре дошъл тук”.

Поразходи се. Сетне застана до мрежата и впери поглед отвъд. Една стоманена врата бе изходът от цялата къща. Но какъв изход? Това бе единствената къща, разполагаща се на това място. Останалото беше само една планина в далечината, и равнинна част отвъд оградата. Когато по-съсредоточено насочи тъмните си очи отвъд оградата, видя десетина човешки фигури, които тичаха с всички сили към нея. Сърцето ù за момент сякаш блокира. Не знаеше какво да направи. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато осъзнае какво ù се случва. Хората достигнаха оградата. Седяха отвъд и единствената дума, която познаваха, бе „Моля ви...”. А как го казваха... Толкова ужасяващо, толкова агонично. Тя усети как цялото ù същество се разтреперва. Десет човешки същества, като нея, седяха пред стоманената плетеница и плачеха, викаха. Но тя не можеше да ги пусне. Не... Нямаше да го направи, защото не ги познаваше. Може би опасността бяха те. Нямаше да рискува живота си. Погледна зад тях. Зениците ù се уголемиха, кожата ù настръхна, а писъкът, която тръгваше от гърлото ù,се задави по пътя си. Тя се отдръпна рязко назад, сякаш бе избухнала бомба, и радиацията ù я караше да отскочи назад. Падна на плочките. Цялата бе пребледняла. Планината, която до преди малко бе удавена в обикновеността си, сега бе почерняла. От много, много същества... Вълци, да, вълци. Хиляди, стотици хиляди, милиони... Не знаеше точно, но усещаше мириса на смъртта.
Погледна и небето, сякаш цялото бе кърваво. Стана. Едвам успя да отвори стоманената врата с треперещите си ръце. Хората се изтичаха и влязоха вътре. Тя залости здраво вратата и изтича пред тях. Качи се по стълбите, отвори металната врата. Озова се зад нея. Залости я здраво. И гледаше паниката, която завладява душите на всички онези, които се намираха в двора ù. Виждаше и как вълците приближават. След малко вече бяха до оградата. Окървавяваха остриетата ù, но силата им огъваше цялата прежа. В съзнанието ù просто се прокрадваше по-нататъшното. Щяха да разбият вратата и да връхлетят в двора и тогава... Просто щяха да ги убият. Всичките - и нея, и онези... Разплака се. Не искаше да умре така. Дори не знаеше коя е, защо е тук, как се е озовала, кои са онези хора... Чу се тътен, който за миг ù заприлича на изскърцването на вратите. Вратата на двора бе повалена и вълците се стичаха към хората. Нахвърляха се един през друг върху тях и откъсваха бавно плътта им. Пръските кръв се удряха в стъклото на закритата тераса, в която се намираше. Тя, полудяла от страх, отвори другата врата, заключи я. Озова се в стаята, в която се бе събудила. Легна на земята и зарида. Дори не смееше да погледне през прозореца. В ушите ù само отекваха писъците на хората отвън, докато не заглъхнаха... Всичките... Сетне чуваше ударите по вратите... И как предната се разбива... Как вълците започват да удрят по нейната. Щеше да умре, бавно и мъчително, като всички останали. Когато и тази врата се поддаде, тя нададе онзи вик, която преди по-малко от час се бе удавил в гърлото ù. Беше толкова мощен... В същия момент вратата се отвори. Всичките вълци връхлетяха вътре. Страхът ù изигра лоша шега и тя изпадна в безсъзнание. Сърцето ù биеше лудо. В този момент ù се прииска никога да не бе отваряла онази врата, никога да не се бе събуждала... Сърцето ù не издържа и се предаде. Остави я в този важен момент на живот и смърт. Направи своя избор, избра смъртта. Собственото ù сърце я остави, след толкова години, в които бяха живели заедно.
Вълците се събраха около нея и се превърнаха от кръвожадни зверове в писукащи „кученца”. Галеха я и ù се умилкваха. В очите им имаше радост. Нима тя бе направила всичко това? Нима тя бе причината онези хора да умрат?
Събуди се. Сякаш от дълъг сън. Едва отвори уморените си клепачи.
Не можеше да осъзнае къде се намира. Бе в нещо като стая. Празна стая, без нито една мебел, освен стола, на който бе заспала. Погледна през прозореца - беше слънчево и спокойно. Насред синия океан на хоризонта нямаше нито едно облаче.

© Екатерина Маркова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Интересно.
    Обичам разкази, в които нещата се повтарят. Харесва ми този тип разкази-видения, които са като отрязък от нещо по-голямо и които те оставят без ясни отговори и обяснения.

    Обаче: "Часове след това щеше да си спомни този звук, и щеше да ù се прииска никога да не я бе отваряла"
    Часове ли? Та тя достигна до края на "цикъла" след по-малко от час, а след това не си спомняше нищо. За какви часове говориш?
Random works
: ??:??