Да, с мириса неповторим, на младост спомените ми ухаят ...                                                                                                     Обичах да ходя на училище, (там беше ми хвърлен пъпа) и не обичах ваканции. Почти на всички празници бях активна, както и в художествената самодейност на тържества в читалището - преди всичко като рецитатор, а бях и отличничка ... Може би, затова в пети клас ме избраха за дружинен председател на пионерската ни организация. И в края на годината, написах информация за нашата дейност - резултати от учебната работа, изпълнение на пионерските поръчения, за прочетените книги, за Тимуровската ни команда, за събирането на вторични суровини и билки, за представянето ни на „Светиите“ и още на някои празници, за пионерските лагери и др. ...
Но, моят доклад, така изненадващо за мен, беше публикуван във вестник "Септемврийче” - предполагам, със съдействие на нашата дружинна, с чиято помощ бях се справила ... И изведнъж, вкъщи започнаха да пристигат писма на деца от цялата страна, със снимки и всякакви молби. Децата предлагаха размяна на продукти, храна и др ... Да, нашият живот тогава беше беден и труден, а препитанието лошо. Ние, като родителите трябваше да се грижим за прехрана на семействата. Уви, бедност има и днес у нас, а и къде ли не по света ...
Угърчин беше голямо село по онова време, у нас май най-голямото, а когато завърших гимназия, го направиха и град. Хубави спомени пазя от моя млад живот там ... Но, някои спомени още ме терзаят ...
Бях към петгодишна и смътно помня нещо покъртително. С майка отивахме за вода на чешмата с трите чучура на площада в центъра и видяхме, че подготвят някакви дървени съоръжения за бездомните кучета. С тях ще ги умъртвяват бързо да не се мъчат - това се чу от присъстващи . Поразени, не дочакахме „милостивата процедура"...                                                                                                                                                                                                           По време на моето детство и ученическигодини, в празник и в делник, възрастните винаги се поздравяваха с: „Помози Бог!“- „Дал Бог добро!“... Където и да ходехме с майка ми, даже и не съвсем познати се спираха за малко, разменяйки си такива пожелателни поздрави. И като ги гледах, на мен все ми се струваше, че в същото време, те изпитваха сякаш необяснима душевна лекота, след неспирния си тежък труд и грижите ... Или пък, навярно - живо и моментно съприкосновение с Него, нашия Създател ...                                                                                               .                                                                                                     ДораГеорг                                                                                                        .                                                                                                                                                                                                              Със съкращения из автобиографичната повест "От онзи корен - горския...", 2023