Излязох да си прочистя ума. Безуспешно, разбира се… Колкото и път да извървя, винаги спирам на една и съща гара. Гара, на която знам, че може би в този живот няма да сляза на нея, но въпреки това не подкарвам влака, а просто си стоя на нея и наблюдавам от прозореца. Тайно... Добре познавам тази гара. Тя е красива. На нея има млади дръвчета, които в момента цъфтят. Те са с бели, зелени или розови цветове. Растат и червени рози, които имат много остри бодли. Има и отровен бръшлян. Може би затова се страхувам толкова да сляза на нея. Знам, че ако го направя и последвам сърцето си, ще умра, но от друга страна не мога да напусна тази гара. Нещо все ме тегли към нея. Затова просто стоя по средата на пътя. Отдавна съм се отказала да пътувам. Знам, че никога няма да видя тази красота, която видях единствено на тази гара. Никога няма да се почувствам по същия начин. Никога няма да изпитвам възхищението, което изпитах, когато за първи път животът ме отведе именно на нея. Затова просто ще си стоя във влака, правейки се на приятно-разсеяна. Ще наблюдавам – птиците, които не спират да пеят, цветята, изпълнени с живот, зелената трева, която расте на тази самотна гара. Ще стоя във влака и ще се надявам някой ден, независимо дали ще е в този живот, да намеря смелост да сляза именно тук - на гарата, която обичам най-много…