- Скапани свине! Обаче здраво ме пребиха, да ти кажа, не мога да им го отрека. То не че и аз не им дадох повод де... Ама аре стига бе, т’ва вече беше прекалено! Тъпкано ще им го върна! ‘Ми, виж сега к’во...

Седя си аз и сърбам чай. Преди това си бях свил една цигара да имам, ама така и не я изпуших, преди да седна в едно заведение. Та, сядам, поръчвам си ментов чай и си вадя разните неща от джобовете, нали, стандартните глупости – табакера, запалка, такива работи... а, и тефтера и химикал. Поседях две-три минути, запалих си цигарата, пуснах си музика и започнах да пиша.

Ей, че бързам! Какъв съм такъв разказвач, та да пропусна да ти кажа за заведението. Някво такова никво изглежда отвън. Като погледнеш прозорците, виждаш само собственото си отражение, но ето с какво ме спечели, лично мен, от първия път – при правилните обстоятелства, чувството да седиш и да гледаш как хората навън бързат, колите фучат безмилостно, всички са си загубили акъла, препускат нанякъде, докато седиш надвесен над тефтер, слушащ музика от едно толкова далечно и едновременно толкова странно познато поколение, сърбащ горещ чай от мента, напълно изключил останалия отрязък от света... кара те да се чувстваш, сякаш си уловил мига, който странните машини навън се опитват отчаяно да догонят. Ето, че пак се отплеснах... Заведението, да! Ми нищо особено – бар, маси, столове, алкохол... заведение. Беше абсолютно празно, с изключение на персонала и още един мъж, което беше и основната причина да седна там.

Бях малко в гадно настроение от скапания махмурлук, малко сприхав, нали се сещаш, иначе нищо лично. Седях си, слушах си музика, пиех си чай, от време на време драсвах по някоя мисъл... въобще с една дума – гледах си моята работа и бях игнорирал всичко. Точно нещо се бях разписал по-усилено, когато с периферното си зрение регистрирах някакво раздвижване около мен и вдигнах поглед. Пред мен стоеше мъжът от съседната маса и жестикулираше. Свалих си слушалките и го попитах какво иска, а той ме помоли да му услужа със запалка. Вдигнах си обратно слушалките, подадох му запалката и забих отново поглед в тефтера. Не че исках да се държа като задник, просто наистина ми беше хрумнало нещо и не исках да го изпусна. Мъжът си запали и хвърли запалката върху тефтера ми, което ме стресна. Погледнах го на кръв и си свалих слушалките, но докато вдигна глава, той вече се беше обърнал, та технически погледнах гърба му на кръв. Казах му, че е тъпанар, а той се врътна, каза ми „Майор Илиев, седмо РПУ”, показа ми значката си и поиска да ме обискира. Аз му казах, че ще преджобва само ако ме арестува и го известих, че ако го стори, после ще трябва да обясни на адвоката ми защо е задържал абсолютно нормален младеж без криминално досие, кротко пиещ си предиобеден чай. Той ме погледна с онова много особено свинско изражение, което притежават само истински тъпите прасета и ми каза да си събирам нещата. Всъщност, точните му думи бяха „Събирай си парцалите, нахакано лайненце, арестуван си”. За секунда се вцепених и започнах да го гледам глуповато, а той извади белезници. Погледахме се няколко секунди, след което тоя глупак набута всичките ми вещи в раницата ми, хвърли я в гърдите ми, аз я сложих на гърба си, а свинята ме завъртя и ми щракна белезниците. Докато аз все още не осъзнавах защо, по дяволите, тоя реши да ме арестува, предвид, че нищо не бях направил, той ме натика в една синя Астра с буркан на таблото. Строполих се на седалката с ръцете зад гърба ми и почти едновременно с това цивилката хвърли раницата в лицето ми. Качи се и потеглихме. Седмо РПУ беше на пет минути пеша, така че престоят в колата беше доста краткотраен, а единствената мисъл в главата ми беше „Шибани цивилни! И шибани тъпи цивилни!” Все още си мислех, че нищо няма да ми се случи, все пак, нито бях направил нещо нередно, нито притежавах нещо нелегално.

В районното първо описаха вещите ми, след което ми взеха всичко от джобовете, раницата и така нататък, и ме закачиха да вися на трамвая. След няколко часа, които ми се сториха като няколко дни, през които кръвоотокът към лявата ми китка бавна се отдръпваше, а ръката ми се превръщаше в безполезен телесен израстък, дойдоха да ме вземат и ме въведоха в сумрачна стая за разпит, в която имаше само маса, два стола и три полицая. На масата седеше табакерата ми. Точно отворих уста и щях да започна да им крещя, че нямат право да ме държат без да съм направил нищо, когато получих шамар зад врата и инструкции да си затварям плювалника, освен ако не искам да ме спукат от бой. Аз се озъбих на тоя, дето ме удари. Все пак, в какъв свят живеем, тия свине да си позволяват такива работи... Тук си бях в правото. Получих още един шамар, ама по-силен, след което всички три куки ми скочиха накуп, понеже толкова ме ядоса втория шамар зад врата, че посегнах към глупака и аз да го ударя. След това последваха юмруци, палки, шутове... Много ме биха, братко, честно ти казвам. Събудих се в болнично легло с тежко сътресение и ядох през сламка един месец.

Та така, братчето ми, затова сега съм помъкнал тая туба – да си купя малко бензинче и да им драсна клечката на тия копелета. Хехе, ама си добър слушател. Повечето хора не могат да слушат, сигурно са забравили как. Е, хайде, аз ще тръгвам. Желая ти сполука във всичко и стискай палци да запаля колкото мога повече от тия скапани прасета.

Старецът се наведе едва-едва, взе си тубата и започна да се отдалечава от стената, на която говореше. Тя не изглеждаше да има против. От другата страна на улицата две хлапета се превиваха от смях за сметка на изперкалия старец.

- Ха-ха-ха-ха-ха! Ей, Ванка, хайде да го последваме, да видим дали наистина ще ги запали! – извика по-ниското от двете момчета, все още смеейки се

- Абе, зарежи я тая откачалка, сигурно сега ще ходи да напълни оная туба с ракия, вместо бензин... А след малко ще започват да ритат. Хайде и ние да се включим, хайде!

- Ей, вярно бе! Давай бързо, че трябва да мина през нас да се преобуя.

Двете момчета се затичаха, скриха се зад блока и изчезнаха, докато в това време старецът си мърмореше под носа “Сега ще видят те, хехе”, устните му разтеглени в беззъба, маниакална усмивка, а очите му – вперени в бъдещето, вещаещо сладко отмъщение.