... Справи се някак. Забележително. Дори в края ускори темпото. Разтвори прозореца на АЙСКЮто. Я, виж ти - АЙЯ се беше появила! Цветенцето срещу името й беше позеленяло. И не се обаждаше. Сигурно е в сайта. АЙЯ беше причината да се регистрира и той. И въобще да попадне на него. Да започне да чете. Да се промени – такъв какъвто е сега, пък колкото и да не й се вярваше на майка му. Ако попиташе себе си отпреди – и той не би го повярвал. Наистина се променяше, опознавайки хората (нахлупи пак слушалките – до последно). И опозна толкова хора, толкова различни. Дори имаше трима от сайта, които му липсваха, ако се случеше да не е близо до компютър – СТИХОЕД, БЛЕЙКЪР и БЪРБОРАТОРКАТА. Постоянно се търсеха по чата. И знаеха толкова един за друг, макар и не точно биографични подробности – за онова другото, истинското, пълнежа, който остава вътре. За мечтите си. Ето например БЪРБОРАТОРКА мечтаеше за две неща – дискмен и лаптоп. Двете най-любими неща, преносими, за да е всеки момент с музиката и да пише. Тя ползваше от време на време компютъра на сестра си. БЛЕЙКЪР пък мечтаеше за приятели, да не е сам.
Извика търсачката и изписа трите имена на АЙЯ. В списъка най-отгоре излезе сайта за самопубликуване на поезия, проза и разни други „УУУ”. Всеки път влизаше така, както първия път, макар и пътят да беше по-дълъг. Когато АЙЯ му се наби в очи (как ли пък се случи това, тя беше толкова незабележима!) започна да върши неосъзнато разни такива неща – да пише навсякъде сграфити с нейното име, да го преформя на ПЕЦАТА с артистичен текст, постави го като скрит (с бяло мастило, така че да се слива с фона) дори на самата си автобиография. Такива шантави и предизвикателни неща. Тогава беше обсебен от манията да е различен, уникат, нестандартен. До поза! Лапешка работа! Осъзна, че да позираш, че си „Голяма работа” и „Черна овца” не те прави голяма работа. Шаблонно е. Важното е да си себе си!
Вече беше в „УУУ”. Въведе парола. Щракна върху надписа „Най-нови публикации” „Да видим как са се вдъхновявали хората. И какво са възпяли!” - подръчкваше го пак оня – вторият вътрешен глас. Първите години в училище все правеше шмекерии. И сега си беше душата на компанията, но само сред познати. Иначе – мълчалив. Случва се някак две половини да има отвътре. Или една, но се показва само донякъде, само от едната си страна. Другата остава в тъмното– като луната – вижда се само при пълнолуние. А пълнолунието при хората настъпва според хората, с които си.
АЙЯ не беше публикувала нищо ново. Не беше и във форума, но все пак – он лайн. Когато му хрумна да потърси информация в интернета за нея, не вярваше, че ще изнамери нещо. Името й беше рядко срещано и въпреки това се усъмни, когато цъфнаха насреща му трите й имена – съвпадение! – подшушна оня вътрешният глас. Оказа се, че е тя. Името й излезе от регистрацията й в „УУУ”. Оказа се също така, че има публикувани няколко собствени стихотворения. Поетеса. За първи път погледна сериозно на поезията. Регистрира се и прочете не само нейните неща. Не стана поетоман, нито поетофил, но самият факт, че чете стихове, беше стъпка. Следеше публикациите от любопитство, те разкриваха хора. Не изпитваше нужда да чете поезия. То е ... като музиката. Всеки харесва различна... Ако наистина харесва, защото имаше и такива от тайфата – слушат не от потребност, а от мода. Отпосле позапомни няколко ника, кръгът им се разшири, четеше коментарите, допадна му приятелската среда – като някакво вътрешно общество между съмишленици. По-голяма част от регистрираните там влизаха рано сутрин – преди да отидат на работа или от служебните компютри преди да започнат да работят. На едно от новите стихотворения беше оставила коментар, в 09,02 – само преди две минути. Щракна върху името й и профилът й се разтвори. Тъничка усмивка и две красиви очи. „У-А-А-А-А!!!!” – ПРОГЪРМЯ хриплив глас в главата му. Една невидима космата ръка се протегна през слушалките, издърпа го за косата и разтресе главата му. „Къде се отнесе! – разтърси го ШУМОТЕВИЦАТА - Какво се замечта! Хе-хе, че даже и поезия чете!” Прехвърли се назад към най-новите публикации – нали СТИХОЕДът му беше заръчал непременно да го прочете. Със сигурност беше майтап. И друг път беше пускал шегички от рода. На екрана изскочи таблица със заглавия и автори. Да, бе, СТИХОЕДът наистина се кипреше там. На две места. И встрани до имената му две блестящи заглавия: „Орално” (Олеле!) и „На лов за хайку”. Щракна върху второто – това не беше чел. Пое въздух и зачете. О, не! Още по-голяма боза! Как беше го казал: „Боза с привкус на Вуиски!” Беше намислил нещо този човечец! Невъзможно е да спи тази нощ с мисълта, че публикуваните му рецитации от днес са за пред свят. След самокоментарите, които си беше направил... И това непрекъснато заразяващо „Ха-ха-ха!” Отвори и познатото вече стихотворение. Беше публикувано само преди два часа, а отдолу вече се нижеха два екрана коментари. Зачете се. На всичко отгоре бяха многословни. Цели анализи. За рими, метафори и мелодичност дори. Как не се беше случил нито един от най-силните и безцеремонни коментатори да го прочете! Два екрана с похвали! Ето защо се смееше така СТИХОЕДът. И за още нещо, със сигурност. Той беше замислил продължение. Това поетическо падение при него може да е само спектакъл.
И в този момент му прещракна: „Защо не!” Вътрешното аз МУ БЕ ПУСНАЛО ЕДНА МУХА. Отвори собствения си профил в сайта „УУУ”. В екрана се разпъна снимка като на паспорт – неговите очи на ... след 65 години. По зевзешки не само се беше писал на сто години, ами ей-така на шега качи снимка на дядо си. Че какво – нали и без това си приличаха! Физически – иначе – пълни противоположности – според майка му. Дядката носеше същите имена и- толкова. Георги Измирлиев – Младши и Георги Измирлиев – Старши бяха напълно различни. Единият – шумен, усмихнат, размъкнат, другият – тих, сериозен, спретнат. Помнеше дядо си все така – с изгладени ризки с едно джобче отляво за цигарите (виж и той си имаше пороци), с ръб на ръкава и обикновени тъмни панталони. Косата – бяла, пухкава, обърната назад, гъста и бухнала – да се учудиш за възрастта му! Такъв беше и на снимката. Само дето панталоните не се виждаха. Младши се подсмихна. Регистрираният в чата беше той, не беше му хрумнало да регистрира дядо си, нито да се представя за него. По шмекерски смени годините и сложи снимката. Ако беше решил да регистрира Старши, щеше да публикува стиховете, дето изнамираше из къщи. А той скромничко влизаше със собствено АЗ, четеше, бъбреше с хората, коментираше рядко под публикуваното. Затова в инфото се мъдреше с главни букви едно монотонно и равно: „ЧИТАТЕЛ”, а не „АВТОР”. Забавляваше се и така.
Идеята да направи сайт на дядо си дойде от едно момиче от компанията. Стана дума за поезия и тя изтръгна от него, че дядо му пише стихове, но никога нищичко не е публикувал. Нямаше намерения да види стихосбирка – твърде скромен беше. Не се хвалеше с таланта на дядо си. С Дарата някак тръгна разговора. И между другото, тя му подхвърли: „Абе, защо не издадеш стария? В нета.” Първо прие всичко на смях. „Представяш ли си – под моето име да се мъдри поезия!” Но Старши си му беше слабост, обичаше го, не само заради името. Един такъв кротък добряк – тихичък, ала всеотдаен! Как да не го обичаш! И изведнъж реши, че може да направи нещо за него, че ИСКА да го направи. Изненада! Както му беше казало момичето. Момичетата разбират от тия неща. Та затуй сега си беше наложил да не виси толкова в чата, а да използва времето си. И никой нищо не знаеше. Тайна. Започнаха да му идват идеи. Представяше си как ще изглежда страничката, а тя се получаваше по-интересна. С работата нещата си ставаха сами. Представяше си и очите, тези – като неговите, но на 65 години отгоре – как ще погледнат компютъра и ще видят на екрана толкова познатите му стихове. И не искаше нищо друго. Освен ... Освен още нещо – АЙЯ, да говори с нея извън нета, очи в очи... но това всъщност е съвсем друго. Защо е толкова трудно? След всичките си гаджета досега и изведнъж да не знае как да се държи, какво да каже, да му пука...
Разтърси го и ШУМОТЕВИЦАТА. МУЗИКАТА! Инфлеймсите го подлудяваха. Музиката беше истинската му страст. Ритъмът го изпълни. И той стана себе си. МУХАТА, която се въртеше из главата му го погъделичка предизвикателно. Да, ще вземе да ги подложи на тест – да предизвика обсъждане, да чуе мнеинето им, да публикува. Копира написаното от уеб страницата:
„Докато дишам
Дързост
Младостта ме носи
Крила
Полет
...
Пролет
Песента на птиците
Сърцето е живо...”
Кликна в полето за публикация на сайта и след две минути екранът на ПЕЦАТА се хилеше: „Редакторът ще разгледа вашата публикация.” Честито ти вече автор! А всъщност през него мина мисълта, че до този момент в „УУУ” беше си той, отсега е Георги Измирлиев – Старши.
/СЛЕДВА/
© Румена Румена All rights reserved.