Алчността ще ги погълне някой ден. Ще ги погълне докрай. Поне ги събра заедно. Завинаги! До баналното ”докато смъртта ни раздели”… Тя няма да закъснее. Защото алчността е нейната по-малка сестра. Тя поставя началото. Но няма край, защото смъртта е безкрай...
   -Хайде, прибирай се да не взема пръчката, тогава ще видиш ти! Все игри, игри, кой ще ми помага?! Аз за тебе го правя, нехранимайко такъв. Чу ли! – пръчката нанесе първия удар върху крехкия детски гръб и не спря да удря, докато детето не започна да моли за милост. На Динко не му се случваше за първи път. Децата вече го отбягваха, защото баща му се зъбеше и на тях. Сякаш те бяха виновни, че на детето му се играе. Сега му беше времето, а не да работи в големите оранжерии на баща му, където клетата му майка вече беше превила гръб и скришом бършеше сълзите си, защото не можеше да помогне на детето си. ”За вас го правя!”, кънтеше безмилостно и в нейните уши. 
   У Кольо гореше някакъв дяволски огън, който се подклаждаше от ненаситната му жажда за още и още, и още. ”И още” беше неговото мото в живота. То го водеше все напред и напред. Напред пред всички, иначе нямаше да има мира нито в къщи, нито навън, нито в ума на Кольо, който постоянно цъкаше като бомба, която щеше да избухне в най-неподходящия момент. Кольо беше толкова алчен и пристрастен към печеленето на пари, че хората се шегуваха помежду си, че вместо пъп, имал поставена там златна пара. От всяка ситуация се опитваше да извлече изгода. Щом те погледне и се питаш дали не е отгатнал колко пари печелиш и как точно ги печелиш, дали се задоволяваш с мизерната си заплата или си готов дори на нечестни сделки, само и само да имаш още пари, още много пари…
   Но не беше редно, не беше човешко да тормози семейството си и да ги употребява безмилостно за своите цели, натъртвайки постоянно, че го прави за тях. Че кой би искал и един домат да изяде, поливан редовно със сълзи. Динко нямаше детство. Дори и колелото, което караше толкова рядко, си го беше отработил сам. Научаваше набързо уроците си и влизаше в оранжериите. Там минаваха дните му. И майка му там оплакваше любовта си към жестокия Кольо. Сякаш той не виждаше нищо друго в тяхно лице, а само едни безплатни роби, лишени от душа. Тя и собствената му майка бързаше да влезе там, с надеждата да го омилостиви. Обичаше кротката си снаха и чувстваше дълбока вина за тежкия характер на сина си. Но … оранжериите не му бяха достатъчни. Те сякаш го ограничаваха, а той жадуваше за простор, който можеше да му изкара повече пари. Затова се работеше и на полето, семейството му, де, той само даваше нареждания, показваше как, овиквайки ги постоянно и… Диплеше пачките и ги превръщаше в мечти, златни мечти. Хората трябваше да му завиждат, с това не могат да му навредят, само можеше да ги накара да му се кланят един ден, да го молят за помощ и да го ласкаят. Това харесваше Кольо и му проправяше пътя нагоре.
   Оранжериите му построиха къща, която разбира се подобна нея -  нямаше никой в селото. Не къща, ами палат. Имаше стаи, стаи, да се изгубиш в тях. Последва и малък магазин, разположен на стратегическо място, където многобройната клиентела беше част от сбъдването на мечтите му. И пак разбира се такъв магазин в селото нямаше. Беше малък кореком, както казваха бабите ”от пиле мляко”. Извика сестра си да му работи в магазина и тя даваше мило и драго за него, работеше от зори до късна вечер, без почивка. Не само, защото нямаше кой да я смени, а защото тя обичаше брат си и искаше да го вижда щастлив. Но Кольо пазеше усмивката си само за чуждите хора, не и за своите. Те познаваха намръщеното му лице и строгия нрав, особено жена му и Динко, който си беше плахо, тихо, но много възпитано дете. Едва ли мязаше на баща си, по-скоро Кольо виждаше кротката си жена у него и това само го озлобяваше допълнително. Събираше оборота от магазина и хукваше към града за стока, където можеше да си развява ”мъжката чест” пред чуждата женска аудитория. Говореха се едни неща за него в селото, ама мъже, на тях всичко им е позволено, жената да си гледа семейството, чее …кучета я яли нея…
   Едни хора дойдоха от някъде и купиха полусрутената къща с двора до тях. Мъж, жена и две момичета пренесоха мечтите си в орбитата на Кольо. Искаха и те да работят, за да си построят къща и да заживеят щастливо, нещо, за което всеки жив човек мечтаеше, но щом постигнеше това, той започваше да мечтае за нещо друго, често пъти непостижимо и нещо, което можеше да коства не само щастието му, но и живота му, а и живота на други хора. Съдбата понякога хвърля много и най-различни въдици и с наслада наблюдаваше как много дребни риби – хора се нахвърляха върху най-голямата стръв, която не само, че им разкъсваше устата, но и ги пращаше на най-дълбокото, където не само ги давеше, но и дърпаше други след тях, за да ги унищожи издъно, завинаги. Да умреш е лесно, може би най-лесното нещо дори. Да останеш докрай и да понасяш всички удари достойно, дори и на колене, е нещо, за което не всеки е готов и роден. То се научава, а уроците, водещи до това, са може би най-трудната част. Но си заслужава. Заслужава си да бъдеш човек и да посрещаш утрото всеки ден. Ако пък и му се усмихнеш, това няма да направи живота ти по-лесен, но ще му покажеш, че не се отказваш и все пак ще намериш пътя докрай. Но често пъти ”пътя докрай” беше недостойно занимание и минаваше върху гърбовете на други хора, които сякаш бяха там, за да ти го проправят, било то и по трудния начин. 
   Двете съседски дъщери – по-голямата винаги учеше, освободена до голяма степен от тежката работа, само и само за да учи и да постигне много в този живот, а по-малката?! Не, не, че тя не учеше, а просто твърде често заничаше в съседския двор, преценявайки съседа Кольо дали ще проправи път на нейните мечти, нищо, че беше доста по-голям от нея и нищо, че вече имаше и малка дъщеричка, която също трябваше да стане негов инструмент за печелене на повече пари. Просто съседското момиче Трайка не бе имала късмета да се роди момчето, за което баща й винаги беше мечтал, а сега наказваше дъщеря си за това и твърде често я пренебрегваше, за сметка на по-голямата си. Така че Трайка искаше да се докаже на баща си, че е достойна за обич, уважение и внимание, но виждаше това да се случи само чрез Кольо и упорито започна да преследва целта си. Нито мисълта, че щеше да унищожи живота на доста хора, нито пък мисълта за повторяемостта на неща, което един ден можеше да доведе до нещастието на нейните деца, можеха да я накарат да спре, тя искаше да е щастлива и да живее без страх, че парите един ден могат да свършат. Трайно и последователно започна да оплита Кольо в мрежите си от мечти, а той пък се ласкаеше, че бива харесван от едно толкова младо момиче. Но не си даваше сметка, колко далеч беше готова да стигне тя. Също като него, но в този случай той беше трамплинът. 
   Родителите на Трайка бутнаха полусрутената къща, за да построят нова  и да пренесат там мечтите си, но както се случва в живота, често пъти самите мечти имаха разрушителен характер, пък били те и добронамерени, защото всичко в този живот си има цена и един нов дом едва ли би ги укротил, а какво ли остава и да ги сбъдне. А отношенията между самата Трайка и Кольо набираха скорост, която скорост пък от своя страна неминуемо ставаше повод тези взаимоотношения да преминават от скрити, в обществено достояние. Какъв позор! Селската общественост зажужа като разручкан кошер не с пчели, а със стършели, защото всеки стършел имаше жило, по-страшно от това на пчелата и жилеше и виновни и невинни, без оглед на болката, която щеше да причини. Тя, съпругата на Кольо и без това си гледаше плахо, а сега се добави и една плахост, примесена с чувство на вина, сякаш тя беше поела цялата отговорност за случилото се. Бедна душица, ролята й на този свят се беше свела до биологична майка на две прекрасни деца, които никога не познаха бащина обич. А за свекърва й започна върволица от болести, отключени от поредицата събития, белязали пък нейния живот. И бащата на Кольо беше деспот и тиранин. 
   Трайка живееш в едни пристройки до започнатия строеж и само мисълта да избяга час по-скоро от влагата, мухъла  и мизерията, пренасяйки се в бленувания Кольов палат, я караше да стиска зъби и да понася всичко, което започна да се стоварва върху нея, след като се разбра за връзката й с Кольо – от бащиното презрение и омраза, от побоите, нанасяни от майка й и по-голямата й сестра, до ненавистта на благочестивото общество, което беше изцяло на страната на официалното семейство на Кольо( да ги бяхте видели после що за стока са, ама… нейсе). В такива случаи приказката ”нека пръв хвърли камъка, който е безгрешен” не хващаше дикиш. Важното е да хвърлиш камъка и да удариш жестоко, до кръв. 
   Нито последвалите аборти, нито отритването от обществото можа да възпре Трайка да преследва Кольо. Тя трябваше да го има на всяка цена, той беше нейното спасение и нейният щастлив живот. Затваряше очи, стискаше зъби и продължаваше да си проправя път с лакти, колена и всички подръчни средства, до постигане на целта. И успя. 
Жена му и дъщеричката му си отидоха, а синът му, незнайно защо, остана при него и при новата му майка. Странно нещо е животът… Понякога открито ни се подиграва, а друг път е изцяло на наша страна. Но нито знаем как да го омилостивим, нито озлобявайки го – кога и как ще ни зашлеви. Но той пък винаги има скрити козове. 
   Втурнаха се родителите на Трайка да надграждат още един етаж върху новата си къща, белким засенчат тая на омразната им дъщеря. Но вместо да надграждат, май си бяха вградили сенките и баща й започна да линее от лоша болест. И кой мислите даде пари за операция?! Омразната дъщеря с Кольовите такива! А майка й скри този факт от баща й, за да не влоши още повече нещата. Божеее… може ли нещата да се оплетат още повече? И кой има нерви за това, а дали си заслужава, а в името на какво?! Човек не мечтае ли за спокойствие? Тази дума не присъства ли в неговия речник? Нима ще си отидем от тоя свят с всичките имоти и пари под ръка?! 
   Не я довършиха те тая къща. Продадоха я на кого? На Кольо! Явно има още място за ирония. И за Кольовата алчност също. Имал бил деца, щял да ги остави на тях. На кого, бе? На синът ти ли, който дори не завърши обучението си и избяга в чужбина, и така и не се завърна. На дъщеря си ли, която не иска и да те погледне дори или болната ти майка щеше да живее в тях?! Роди им се и обща дъщеря, която беше фино съчетание между качествата на Трайка и Кольо, която зорко надзираваше и къщите, и имотите, и която искаше като батко си и кака си да пътува по света. Дали на тези деца щеше да им се случи всичко това, ако не бяха прокудени от родната си къща? Едва ли! Животът дава шанс за много други неща, но получени болезнено, на висока цена и придружени със загуби. И всичко това, за да бъдеш Човекът, който ти сам избереш! 
   

   P.S. И последната шега, макар че винаги може и още – тези хора, въпреки големите къщи, имоти, земи, оранжерии, магазин, ресторанти, в крайна сметка решиха да замина на работа при сина на Кольо в чужбина, въпреки напредналата му възраст за такива действия, за да проправят пътя на малката си дъщеря, за да може и тя така да пътува по света и да има това, което има и батко й. Дали е завист, алчност, ненаситност – оставям на вас да прецените! Продадоха магазина, дадоха ресторантите под наем, сега са продали и по-новата си къща. Оставиха си здравето по тях, нервите, разрушиха животи, сега може и костите си да оставят  по чужбината и защо?! Какво не му достига на човека?! Една вътрешна сигурност, според мен и знание, че една казана напреки дума, предизвиква ураган от негативни насрещни действия, а какво остава и да вършиш злини, воден от алчност, завист и омраза. 
   Колко сложно се оказва да бъдеш никой, другото си има цена…