Алчността ще ги погълне някой ден. Ще ги погълне докрай. Поне ги събра заедно. Завинаги! До баналното ”докато смъртта ни раздели”… Тя няма да закъснее. Защото алчността е нейната по-малка сестра. Тя поставя началото. Но няма край, защото смъртта е безкрай...
-Хайде, прибирай се да не взема пръчката, тогава ще видиш ти! Все игри, игри, кой ще ми помага?! Аз за тебе го правя, нехранимайко такъв. Чу ли! – пръчката нанесе първия удар върху крехкия детски гръб и не спря да удря, докато детето не започна да моли за милост. На Динко не му се случваше за първи път. Децата вече го отбягваха, защото баща му се зъбеше и на тях. Сякаш те бяха виновни, че на детето му се играе. Сега му беше времето, а не да работи в големите оранжерии на баща му, където клетата му майка вече беше превила гръб и скришом бършеше сълзите си, защото не можеше да помогне на детето си. ”За вас го правя!”, кънтеше безмилостно и в нейните уши.
У Кольо гореше някакъв дяволски огън, който се подклаждаше от ненаситната му жаж ...