1. Увод

Признайте си, всички сме се питали този въпрос не малко пъти: Сами ли сме в тази  вселена? Да, дори и ти драги ми читателю! Бас ловя, че ако не си изричал точно тези думи на глас, то се е случвало да преминат през ума ти, когато вечерно време отправиш замечтан поглед към безоблачното небе срещайки величественият блясък на звездите. Полегнал някъде, наблюдаващ тези хиляди, десетки хиляди, милиарди и билиони светещи с различна сила точки, сгушени една до друга по целият небосвод и изведнъж започваш да усещаш колко малък си всъщност. Очите ти се насълзяват и душата ти сякаш пораства, без да може повече да се събере в оковите на физическото тяло. Тогава започваш да мечтаеш. Великолепно усещане! При мен това се случва постоянно драги ми читателю, в мига в който започна да си мисля за необятността на онова което ни обгражда.Винаги ми е било приятно да легна в меката трева на някой хълм, да скръстя ръце зад главата си и да оставя погледът ми да се рее без спир, докато нежният полъх на вятъра ме гали и обгръща с хиляди прекрасни аромати. Усетихте го нали? Но моля, приседнете тук с мен, на този зелен хълм с море от тучна трева, в тази топла лятна нощ, под безлунното и ясно небе и нека ви разкажа една история.

Всичко започна преди няколко хиляди години, когато човечеството се взе твърде на сериозно. Имаше войни. Брутални. Унищожителни. Малко след поредната световна война, ако трябва да сме по-точни – петата такава, последва крахът на големите политически и военни сили, които меко казано по това време управляваха всичко - Съединените щати, Индия, Русия и Китай. Бореха се индиректно една сдруга използвайки трети страни като претекст за започването на война или просто като бойно поле – накрая оставайки невредими, за сметка на другите. Съревноваваха се не за какво да е, а за надмощие, планетарен, териториален и космически контрол. Сякаш космосът можеше да принадлежи на същества, чийто крак не е стъпвал по-далеч от Луната.

Беше време на промени и докато едни воюваха по някакъв начин, други дълбаеха и се бореха срещу управниците. Така постепенно много истини започнаха една по една да излязат наяве, които до този момент бяха охранявани със всички налични средства. Заради някои, дори се бе стигало не до едно или две убийства. Но когато нещо е писано да се случи, колкото и да се дърпаш – рано или късно става реалност.

Изтече информация, която според правителството, трябваше да продължава да седи заключена зад хиляди тонове бетон и желязо. А именно това бяха документи, записи и снимки потвърждаващи съществуването на извънземният живот. Имайки предвид, че света бе преситен с информация за какво ли не, повечето от която разбира се бе фалшива, малцина бяха онези които възприеха новините. Останалите продължиха да си живеят както преди, без да обръщат особено внимание на това което се случва около тях. Като коне с капаци, интересуващи се единствено от това къде има прясна полянка за пасене.

Но нека се върнем на въпроса отново - да, те съществуваха и ще продължават да съществуват. През цялата история на нашият вид, те са участвали рамо до рамо с нас, просто всичко се е случвало тихомълком под носовете ни. През годините, ако се случеше някой да има съмнения или доказателства за това, правителствата и големите организации винаги се намесваха с гръм и трясък, обвивайки всичко в було от лъжи и заблуди, оставяйки ни с една измамна алюзия на която безрезервно се вярваше. Друг подход пък беше да изкарват хората луди, само и само нещата да бъдат подредени внимателно по един строго структуриран и контролиран начин за да може определени личности или организации да излизат на печелившата страна спрямо враговете. Без значение, че враговете винаги бяха хора като тях самите. Това което се искаше от нас бе да бъдем един човешки калъп без душа и без истинско самосъзнание, да правим каквото ни се казва, без да питаме много. Трябваше да бъдем едно послушно стадо. Една послушна и изпълнителна човешка маса.

Но сред всички онези потъпкани и тъжни души, някои от които безрезервно загубени в сивото ежедневие на политическата жестокост, все се намираше по някой мечтател. Някой който гордо вири глава нагоре към звездите през тъмните нощи и мечтае. Бъдещето ни е изградено и ще продължава да се изгражда от такива хора. От хора които знаят, че на нас като вид не ни е писано да стоим закотвени на едно място, а че принадлежим на звездите и че рано или късно, ще се върнем отново там. От мястото от което бяхме дошли.

След голямата политическа разруха и пред прага на нова глобална ядрена война, Те не останаха безмълвни. Намесиха се. Но този път директно. Появиха се като гръм от ясно небе, в изключително критичен за нас момент. Застанаха пред всички нас, със собствените си лица, стремежи и амбиции. След дълги дни на преговори, съумяха да влеят разум в главите на управниците ни. Не само, че успяха да ни спасят от собствената ни глупост породена от едно нисшо желание, но Те ни помогнаха да продължим напред и да се запазим и развиваме като вид.

В началото ги наричахме „бледоликите“, „белите“, „високите“. Въпреки, че първоначално бяхме научили за тях, от изтеклата правителствена документация, не ни същисаха с появата си. Явно излиза, че у много хора е седяло зрънцето надежда, че от някъде дебне спасение, което рано или късно ще се появи от някъде. Никога не ги усетихме като чужди, като  натрапници или нашественици или каквото и да е друго. За нас те бяха и продължават до ден днешен да бъдат братя. Името им преведено на разбираем човешки език звучи като Лакрос. Наричахме ги Лакроси. На вид като нас – човеци – само че малко по-високи, с платинено руси коси, по-светла кожа и физически по-силни и издръжливи. Те не искаха война с нас. Напротив. Искаха да ни помогнат. И имаха причина да го правят.

Всъщност те са нас, или по-скоро, ние сме тях, зависи в какво настроение сте и как искате да погледнете на нещата. Преди не по-вече от петстотин хиляди години, на родната планета на Лакросите – Скирон, светлокожите ни братя претърпели криза, в следствие на което нацията им била на ръба на измиране. Водили безкрупулни войни едни с други и също като нас използвали атомните оръжия за масово поразяване на противника. Но тях нямало кой да ги спре и след като изстреляли бойните глави във въздуха разбрали, че са допуснали най-голямата грешка в живота си. Но вече било твърде късно. Жертвите били милиарди. Природата била съсипана

Оцелелите от атомната война държали съдбата на расата им в ръцете си. Буквално. Тъй като все още не били силно технологично развита раса не можели да си позволят да се втурнат да търсят спасение и нов дом в други планети. Силите и знанията им стигнали дотолкова, че да създадат космически апарат съдържащ генетична банка на собственият им вид и да я изстрелят в космоса с надеждата, че ще успеят по някакъв начин да съхранят една нация с древни гени и богата история. Обаче нямало как да са сигурни дали са успели или не. Куршумът на тази генетична руска рулетка бе изстрелян без много мислене. Но капсулата имала късмет. След дълго странстване, се разбила на малка синя планета намираща се на около сто четиридесет и девет милиона километра  от жълтата си звезда. След хиляди години на еволюционни процеси сме се появили ние – копия, близки физически до нашите истински майки и бащи. Влияние на външният ни вид оказали слънчевите лъчи, околната среда в която сме се намирали, гравитацията на планетата и атмосферните условия.

През всичките години обаче, Лакросите не забравили за своите деца. След хилядолетия борба за оцеляване, виждайки пропастта, която се е надвесила над тях, те загърбили всякакви едновремешни предразсъдъци, променили мисленето си, загърбили егото си и започнали да мислят по-мащабно. Това била повратната точка в тяхната история и еволюция. Вместо да продължават да се борят едни с други за територия, влияние, мощ, те обединили сили с противниците си поели напред и нагоре към звездите. В името на нещо по-велико. Развили се технологично достатъчно и започнали да изследват космическото пространство със надеждата спотаена някъде в дъното на душите им, че някой ден ще ни намерят. Минали десетилетия, столетия, хилядолетия докато накрая с радост и облекчение видели, че на една малка планета, която местните наричали Земя, жителите приличали много на тях. Започнали да ни наблюдават тайно. Някои дори се смесили с нас, изучавайки нравите ни и помагайки ни да оцеляваме, прогресираме и да се развиваме като вид. Но ние така и не разбрахме за тях, поне до момента в който Те не се изправиха пред нас, открито заявявайки кои точно са те и кои сме ние, разбивайки на пух и прах векове на изучаване на вечният въпрос, касаещ произхода ни. През цялото време ни помагаха и превеждаха през пътища, които се отдалечаваха от грешките без малко не довели до унищожителни последствия за расата им. Грешка като тази, която без малко да ни изличи от лицето на Земята.

Благодарение на Лакросите и техните по-задълбочени познания по тераформирането, бяхме спасени от една сигурна гибел. Няколко века по-късно, се разселихме по съседните планети – Марс, Венера, Юпитер, а по-късно дори извън пределите на слънчевата система.

Пръв бе Марс. Тогавашното управление на Земята – ГУП ( Главното управленческо правителство) взе решение първата колония да бъде от хора осъдени да прекарат остатъка от живота си в затвора. А такива имаше много. Земята бе населена доста. Добре, беше пре-пре-пренаселена. Населението пъплещо по земната кора бе надминаващо единадесет милиарда. А с това внушително число, престъпленията не бяха никак малко, а и затворите вече не стигаха. С малко помощ, нашият вид създаде няколко космически кораба, правителството натовари завидно количество затворници на тях и ги изпрати. Така Земята се сдоби с първата си звездна колония. Последваха още преселения с годините. Не само от провинили се, но и от обикновени хора – строители, учители, политици, инженери, медици и други. Нямаше само хора, сред тях имаше и Лакроси. След Марс, последваха други планети и звездни системи. Държавни граници от този момент натам вече нямаше. Създадохме така нареченият Междузвезден конгрес (МК) който замени ГУП. Основната идея бе централизирано и равноправно управление – в конгреса присъстваха сенаторите и губернаторите представляващи всяка една планета на която имаше колония или от хора, или Лакроси, или и двете. Вземаха се решения за съдбите на търговията им, политиката която водеха и възникнали конфликти.

През годините имаше трудности, но ги преодолявахме заедно, рамо до рамо с нашите платиненоруси майки и бащи от далечни земи. Няколко междупланетни Войни бяха неутрализирани сравнително бързо от военният състав на Междузвездният Конгрес. Имаше доста политически кризи и сблъсъци на интереси. На моменти хората и лакросите отново се връщаха към старите си нрави и желанието да изпъкват, да владеят. Председателят на МК обикновено бе Лакорс, поради факта, че те бяха с повече търпение, опит и познания за това как трябваше да се води такъв тип политика.

След бруталните пет световни войни, природата на родната Тера бе в голям процент опустошена. До година 2800, Земята почти бе възобновила своите ресурси, докато един ден през 2865та се случи голямото нещастие – най - силното слънчево изригване. Бе толкова мощно, че изградените механизми които пазиха населените планети от подобни природни бедствия просто не сработиха. Огнените пипала изпепелиха всичко което им се изпречеше на пътя. Голяма част от колонията на Венера и почти цяла Африка, Европа и Азия от Земята бяха поразени. Част от Скирон също бе засегнат. Но не се размина само с това. Последствия имаше и за живите организми – поне за тези които оцеляха. Генната структура на Лакроси и Земляни изложени на космическата радиация и които имаха късмет да са от оцелелите, бе променена. Част от ДНК молекулата, която бе смятана за неизползваема до сега, се отключи. Не на всички, но тези които бяха повлияни станаха по-чувствителни. Започнаха да усещат неща които до сега не бяха. Станаха по бързи, започнаха да бъдат по-предвидливи, станаха по силни. Такива не бяха много обаче, точно за това бяха ценени и когато някой малчуган бе забелязан, че притежава по-силна чувствителност към нещо, бе вербуван от Междузвездният конгрес, за да може после да бъде обучен и да се влее в Космическите Военни Редици (КВР). Там бяха най-елитните бойци. Силни, бързи, съобразителни и уникални – те бяха силата която конгреса прилагаше при възникнали конфликти и тайни мисии. Те бяха силата която пазеше всички.

Остатъчните огнени пипала коронарната маса и радиация се разпространиха в космическото пространство след изригването. По пътя си те не срещнаха никакви други прегради, но за сметка на това отключиха нещо, което не принадлежеше на тази вселена и време. Нещо което бе по-страшно и от най-страшният кошмар, който някога нашата галактика и ние самите бяхме виждали.