Началото на края (І част) Наследникът

Наследникът

Според определената дата Свилена трябваше да роди всеки момент, но признаци за това нямаше. Имаше десетдневен срок за наблюдение и, ако не стане, налагаше се да влезе в болницата за предизвикване на раждането. Чувството на тревожност я беше обзело, както в самото начало на бременността, но вътрешно се надяваше, че когато на бял свят се появи безценното ù момченце, всичко ще се нареди както трябва. Мъчеше се да си го представи как изглежда, колко е мъничко, как ще изплаче, ще познава ли гласчето му, сред тези на другите бебета?
- Господи, моля те за здраво и нормално дете, не искам много, нали?
Спомни си как се стягаше с ластични колани, за да прикрива порастналия си корем и с колко страх съобщи на Здравко за проблема, пред който се бяха изправили. Каквото и да беше неговото решение, тя знаеше за себе си -  с баща или без него - щеше да роди и отгледа това дете.
Когато му каза - спомни си, беше през обедната почивка - той остана като втрещен. Не говориха много, може да се каже - почти нищо. Изненадата му дойде малко в повече, но той излезе свестен мъж.
- Ще измислим нещо, не се тревожи! - Въздъхна и напусна стаята…
На другата сутрин се появи блед, явно не беше мигнал цялата нощ и на свой ред извести:
- Можем да се оженим, друг изход няма, предвид напредналата ти бременност. Явно си искала детето, щом не си ми казала още в началото.
Спомените нахлуваха в главата и… Не знаеше как да му каже, страхуваше се да не я напусне, да я накара да направи аборт... Но пък, ако изгубеше него, щеше да има неговото дете за цял живот…
- Милият! Какъв отговорен съпруг и баща вероятно ще бъде той? - изпитваше и обич, и уважение, и състрадание към него.
Откакто са заедно, той беше почти винаги угрижен. Стараеше се да бъде нежна и любяща, да не го натоварва с женските си проблеми и въпреки това усещаше тъгата му.
Наследникът се появи на бял свят навръх Великден. Раждането се оказа трудно, но, с оперативна намеса, лекарите успяха да спасят и майката, и детето.
По време на операцията, която според него трая цяла вечност, той не напусна болницата, където изживя поредния голям стрес… Предупредиха го, че детето е добре, но живота на майката е в опастност!
- Как? Какво? – умът му не го побираше. Със сетивата си усещаше, че точно това може да бъде божие наказание – синът му без биологичната си майка. Молеше се неистово това да не се случва. В момент на отчаяние отправи клетва, че ще бъде най-верният съпруг и грижовен баща, че никога няма да разочарова своята съпруга...
Стресна го гласът на лекарката, която го уведомяваше, че може да ги види и двамата.
Когато пое сина си на ръце, неописуемо чувство на радост, непознато досега, го завладя, не искаше нищо повече от живота.
Енергията, която излъчваше при срещите с Маруся, беше нищожна пред това, което сега му се случваше… И, все пак, защо си спомни за нея?
Всъщност, освен лудориите, които вършеха и се забавляваха, нищо повече не го свързваше с нея. Тя едва ли можеше да бъде майка, помисли изненадващо защо.
Малкият Стефан беше с дълга черна косичка, беличък, с правилни черти. Здравко усещаше мириса и присъствието на детето, имаше за какво да се гордее със себе си… Не позволи чувствата да го обсебят, да загуби толкова стойностни неща, които съдбата му беше отредила, не нарани и хората, които го обожаваха и обичаха.
Свилена, току-що излязла от упойка, измъчена от тежкото раждане, гледаше с признателност съпруга си, взел на ръце техния син - живото олицетворение на тяхната любов.
Синът му – неговият наследник, негова плът и кръв… Всякакви колебания относно семейството му се изпариха в този момент.
Настъпило беше началото на новите отношения в семейството и краят на една измислена младежка илюзия за любовта - „голямата,  незаменимата,  вечната и святата човешка любов”...

Следва...