Началото на края (І част) - Здравковата сватба

Здравковата сватба.
За селото на Здравко мнозина казваха, че е квартал на града. Действително разстоянието беше един хвърлей и старите хора обичаха да се шегуват и спорят, дали са граждани или селяни?
Тази събота в селото настана необичайно оживление. Причина за това беше увеличеният поток от външни хора, пристигнали от различни краища за Здравковата сватба. Тук щяха да празнуват около триста души. Поради тази причина на повече от поканите имаше допълнително разяснение написано ръчно – „носете си прибори за храна” и „подаръците в пари”, а текстът гласеше:
“А някои казват - беше ви време, други пък - имахте време...
Всъщност има ли значение, щом взето е решение, че дошло е време
ЗДРАВКО БУЛКА ДА СИ ВЗЕМЕ!
Нежно Свилена я нарича и страшно много я обича.
И защото се обичат, те във вярност ще се вричат.
Ден прекрасен са избрали за веселба и ритуали!
Удобни обувки си купете, за сватба вие се пригответе и скъпи гости ни бъдете:
На 01.08.1989год. От 12.00 часа в центъра на селото
Без много да умуват Ваня и Коста ще кумуват!”
Лятната градина на селския ресторант побираше едва седемдесет души, затова затвориха главната улица, опънаха маси и пейки, от брезент нагласиха покрив, окичиха с цветя и разноцветни балони, направиха уникална „шатра на вдъхновението”. Най-добре скроена беше в средата, където щяха да седнат младоженци, кумове и родители, шефовете и колегите на Здравко от града. Там масите бяха постлани с бели покривки, окичени със здравец, бръшлян и рози... Картички с пожелания към младоженците и имената на хората, определени да седнат там. Имаше поставени лимонадени шишета, пълни с домашна ракия, до тях бутилки вино, бира и безалкохолни напитки. Духовата музика изпълняваше маршове и народни хора.
Портата на Здравковата къща също беше окичена с венец от здравец и различни градински цветя...
На фона на цялата тази еуфория, Здравко за първи път в живота си се почувства нещастен.
Не можеше да понася шумотевицата, но се подчиняваше механично на всяка препоръка на заобиколящите го сватбари. Младоженческият костюм му създаваше дискомфорт, очакваше с нетърпение края на деня, за да се освободи от него. Булката също беше видимо притеснена. Дългата рокля с обръчи и големият корем ù създаваха известно неудобство при вървенето на високите токчета. Погледна се още веднаж в огледалото и видя не нея, а друга жена. Кафявите петна от бременността, натупани с пудра, бяха състарили иначе хубавите черти на лицето ù.
Спомни си как бързо се развиха събитията около тях. Срещнаха се в полицията, тя, служителка, той, начинаещ полицай. Още като го видя, нещо в нея се преобърна.
През една обедна почивка я покани на обяд. След това в колата не му се съпротиви и започна нейният роман. През работно време той идваше при нея, ухажваше я, интимните им отношения не останаха незабелязани от колегите и всички одобряваха връзката им.
Един ден шефът повика и двамата и ги предупреди: - Любов в службата – да, при условие, че е сериозно, в противен случай ще трябва да забравят за полицията. Свилена беше щастлива и радостна, защото Здравко не престана да идва при нея. Всяка вечер тя пътуваше с автобуса към нейното село и през ум не ù минаваше за забежките на своя любим. Работата я устройваше и мечтата ù бе свързана със създаване на семейство, свой дом и отглеждане на деца...
Музиката отново гръмна и я извади от мислите ù.
Хванати под ръка с кума, след тях Здравко и кумата, следвани от родителите и тълпата сватбари, се насочиха към кметството, където щяха да се регистрират като „законни” съпрузи. Церемонията премина вяло и набързо. В малката заличка се вдигаше страхотна врява... Присъстващите викаха „горчиво”, „хайде, Здавко, целувай булката”, „количката от кръстника”, петел пърхаше с крила, издигнат над мнозинството от подпийнал шафер, във въздуха се издигаха пръски от хорската кихавица, следствие на разхвърчалата се петльова перушина.
На излизане Здравко въздъхна от облекчение. Огромният товар беше освободил плещите му, но чувството на нещо безвъзвратно изгубено не го напускаше. Съпругата му потичваше до него, а той дори не я забелязваше. Не можеше да прогони мисълта за Маруся, след фаталната вечер, когато се направи на „мъжкар” и с всеки изминал ден образът ù непрестанно го преследваше...
Помисли, че е полудял или халюцинира, когато я видя изправена в цял ръст на отсрещния тротоар. Погледите им се срещнаха, сълзи в очите ù напираха, чу звука на токчетата, усети ускорените крачки, с които тя пое към автобусната спирка.
Помисли за любовта си към Свилена, крепена от лъжи и състрадание... Началото на края на свободния му ергенски живот беше настъпил... Щеше ли да се справи? Щеше ли да я обикне? Едва ли!...
Следва...