Вървях леко приведен, опитвайки да се предпазя от изсипващия се, като порой, дъжд. Старият ми, прокъсан каскет беше плътно захлупен над очите, в опита ми да спра дъждовните капки да се стичат по очилата. Защото беше невъзможно да виждам през тях, когато малки рекички се стичаха по иначе ясните им стъкла. Вървях като пияница, който току що е излязъл от някоя кръчма прилично пиян. Движех се на зиг-заг и подскачах от едната страна на тротоара до другата, за да избегна локвите. Само преди няколко дена бях взел наново закърпените си обувки от обущаря. Но не изпитвах достатъчно доверие нито към него, нито към работата му, за да изпробвам дали ще пропуснат вода. И въпреки големите си усилия, започвах да чувствам как влагата си пробива път във вътрешността на обувките ми и вече достига до старите протъркани чорапи, многократно кърпени на големият пръст. Свалих очилата си и погледнах към небето с надеждата, че ще видя някаква светлина през облаците, някакъв знак, че пороят е към своя край. Няма ...