Спечелило едно момче, чието сърце било... трудно е да се опише съвършенството му... то било гладко и лъскаво, с перфектна форма, толкова червено и живо, непокътнато... наистина красиво.
   След турнира това младо същество се възгордяло, заради съвършенството на сърцето си, но един ден при него дошъл един дрипав старец, който едва се крепял на нозете си, погледнал го с влажните си старчески очи и му казал, че е чул за неговата слава (или по-точно тази на сърцето му). Старецът разтворил старият мръсен плат, който носел и му показал едно сърце, то било толкова наранено... имало дупки, кръпки, парчета, които запълвали дупките, но старецът му каал, че това е наистина красиво сърце. Момчето се изсмяло в лицето му и започнало да го гони, но старецът бил непоколебим и му обяснил, че там, където е давал нещо от себе си, има дупка, там, където е получавал нещо, има кръпка, запълнените места са били заради взаимни чувства. Това сърце било наранено и привидно грозно, но то е чувствало, обичало, живяло, туптяло. Точно затова винаги е щяло да бъде истинско сърце, не заради начина, по който изглежда, а заради емоциите, които е изпитало.
   Ето защо, за да бъдат сърцата ни истински, не трябва да им позволяваме да съществуват просто в своето съвършенство, трябва да ги оставим да живеят, да чувстват, дори да бъдат наранени от грозните си рани, защото някой ден те ще бъдат излекувани или запълнени и дори да боли, ще знаем, че това наше сърце е туптяло.