Когато в студен зимен ден си сам в къщи, снегът дращи по стъклата, а студът владее пейзажа. Котката се е свряла някъде да си дреме блажено, а камина не бумти. Отегчил си се от ТВ, а спокойствието ти е смутило друго ЕФИР-но излъчване. Слагаш EXIT на всичко, хвърляш телефона, хващаш любим талисман, завиваш се на топка в креслото и изпадаш в спокойствие, размисли и блажена дрямка.

Между сънят и реалността! Времето минава, а пред теб започват да се нижат картина след картина, коя от коя по-абсурдни и имагинерни. Смазващата реалност остава зад прозореца, затрупана с бял килим, а ти върху чистата му повърхност започваш да рисуваш случайно генерирани сюжети от своя свят. Работата по това оставяш на съня.

Приказките от детството отдавна са спрели да диктуват твоето въображение. Отдавна си спрял да щриховаш творбите на спокойствието си благодарение на техните спомени. Те разказват случки, задават въпроси и търсят отговори, а ти сега нищо не търсиш и не искаш да видиш, освен релакс. Може би затова сънят си предложи услугите. Ти по навик го търсиш само вечер, дори само нощес.  

    Някой е хванал ръката ти и сам с нея рисува дори и тези оазиси, към които несъзнателно си се стремил да избягаш. Рисува ги в далечен план, а предният отново е пълен със суета и делничност. Абстрактна картина на твоето днес, примесена с мотиви от твоето "вчера" и желаното "утре".  Картината е скромна, вероятно защото дори мечтите си лишил от пълен блясък.

Няма я голямата любов на преден план. Няма приятел. Няма неустрашими и всепобеждаващи рицари. Няма ги кулите, завити в облаци, нито топлите морета и екзотични острови.

Длъжник си на живота дотолкова, че вече взима своят дан дори от съня ти, от фантазията ти и от мечтите ти. Дали е така, или просто си изпаднал в лека дрямка? В състояние, което е близко до реалността и не си се потопил достатъчно дълбоко в съня, за да заработят мечтите ти на пълен ход и да заглушат всичко реално, делнично и банално. Да те потопят на такава дълбочина, че да заличат и спомена за суша, за бряг и за въздух. Дори спомена за спомен... от съня.

            Наистина ли го искаш? Ти билети за какви филми си купуваш? Какви книги четеш? Как минава твоя ден? Гмурни се на метър, за да сънуваш дълбина. Качи се на метър, за да сънуваш връх.

Спомняш ли си като дете как постилаше коритото с одеало и го оборудваше с всичко необходимо за плаване в потока, а оттам до морето? Как слагаше книгата "Животните на африка" в торбичката и отиваше да ги търсиш и изследваш в близката гора?

Пътуване. Следва пътуване.

- Е, как така пътуване?

- Защо точно там, нали вече си бил там? Няма да си пръскаш парите по вече познати дестинации, като светът е толкова голям!

- Ами нали в понеделник си на работа? Смешна и наивна история. Поне да беше наблизо, че да изглежда истина.

- Е пък точно с автобус ли? Повече обичаш кораб, автомобил (каран от теб, или поне приятел).

- Къде ти е голямата любов в това пътуване, или после трябва да и го разказваш?

- Е как ще и го разказваш, като не се сещаш коя точно беше?

- И пък този автобус пренатъпкан. Няма място къде да си сложиш удобно и любимите фотоапарати с десетина обектива поне.

- Къде ти е шерпа? Как може да не си пожелаеш и поне един шерп?

- Всъщност, къде беше ти, че не знаеш, че след 15 минути пътуваш за Италия?

- Е, пък няма начин автобуса да тръгне точно пред дома ти. Ти да не си дете, че да вярваш в такива аномалии?

            Нито един от горните въпроси и съмнения не блуждаят в главата ти. По-скоро си забързан да търсиш решение на проблеми като:  "Ама тоя ще тръгне толкова бързо, че аз нямам време дори да се заредя и с филми като хората." Съзнанието ти е достатъчно пречистено, препрано и оставено  да съхне някъде, закачено на щипките на съмнението. Изпаднал си в блажено спокоиствие, нарушавано доброволно от собственото ти несъвършенство да рисуваш мечтите си  безметежно и безпроблемно, като вкарваш в тях достатъчно делничност, забързаност, сприхавост. Толкова ли си наивен, че да не хванеш лоста им и всичко да зависи единствено от теб? Времето да ти се подчинява. Хората, шофьора, всичко. Нали целта на всяка илюзия е да ни отведе в един свят, където всичко ще работи за теб? Всеки да  превива от щастие огромният си титаничен гръб с единствената радост: да ти служи. Нали затова всичко това е пара и нереалност? Нека поне да е съвършенно. Уви, явно не си изпаднал в толкова дълбок сън.

            Ти почти не сънуваш. Като дете много сънуваше. Имаше какво да те плаши. Кои знае откъде идваха тези страховити картини и нереални фантазии. Дъхът ти секваше, а мисълта замираше. Спираше ти и членоразделната реч. Направо не можеше да изкрещиш на привидението да се разкара, или да потърсиш помощ. Да кажеш на самодивата, че искаш да не си тръгва, а да остане. Помнеше си сънищата, и не можеше да разбереш от какъв резервоар идваха, откъде се зареждаха.

Недаи си Боже пък някои да умре. Не близък, които и да е, и да си го виждал. Вероятно на умрелите им забраняват да нахлуват самоволно в съня на малките момчета, ама ти отде да знаеш, и те беше страх.

Като порастна и стана ученик, ти обясняваха, че това са неща които си преживял. Така ги забравяш. Не моля! Толкова добре да ги забравяш, че пак да се връщат вместо да изчезват? Нито можеш сам така умело да ги композираш с лекота. Какво ще е това спокоиствие от претриването на лентата, като те често те изправяха от леглото, задъхан, крещящ и с учестен пулс? Машинката ти за изтриване ли не работи правилно? Е да, ама и останалите така казват за себе си.Тука има нещо не така.

 Да , ама има и нещо така.

А когато беше четвърти клас, и заспа с учебниците по математика върху главата си? Цял ден си играл, вечерта щяше да си научиш, както обикновено. Беше се скапал от тичане. Материята беше отвратителна. Мъчи се малко с нея, и се отдаде доброволно на съня. Нищо, че на другият ден беше класното.Какво ти наля в главата ненаучения урок? Как така успя да решиш задачите? Тогава го отдаде на учебника, които ти беше правил компания на възглавницата. Наистина през този сън не нахлуха никакви феи или духове. Цяла нощ някаква даскалица ти изсипваше цифри и формули в главата, като наказание заради  самоволното бягство. Нямаше удоволствие в съня. Математиката е точни формули, задачи и решения. Как така, хем ще ти се изпразва лентата в главата за нови записи, хем ще ги научиш от нищото? Да не би да идват от предишен живот? Уви, никои няма да ти отговори на такива глупави въпроси дори и в съня.

            Колко сънища са ти минали през главата в периода на детството! Дори не ги записваше - че защо да записваш ежедневието си? Каквото е дошло пак ще доиде утре, или поне нещо подобно. Ти не винаги можеш да повикаш точно каквото ти трябва в съня, но ако силно го пожелаеш то идва. Ако наистина имаш нужда от него, то ще те намери. Дори не ги разказваше, освен понякога тайно на баба си. До обед не било добре да се разказва съня, иначе нямало да се сбъдне. Уви, следобед винаги от него оставаха само сенки от емоция, освен ако не беше от тия по-така. Освен това не всеки сън е предпочитан за сбъдване, нали?

 Понякога вечер разказваше на майка си и сестра си, какво си сънувал (ако е било по-така, за разказване де). Те двете разбира се,  много по вещи и компетентни от теб ти обясняваха. Имало съновници, и тълкуватели на сънища - бабини деветини. То каквото трябва да ти каже сънят ти го казва на прост детски език, не ти е нужно затова да търсиш преводачка. Да, ама освен бабините деветини те убедиха, че жените сънуват понякога неща, които се сбъдват. Те го сънували, и разказвали на баба си, а тя им казвала какво означава и какво ще стане. Имало и по-прости сънища, дето направо сами можели да си ги изтълкуват. Идвал човека и така и така всичко им казвал. Сигурно е така, защото са жени и трябва да им се тълкува и обяснява винаги от друг.

            Като порасна, нещо намаля да сънуваш. Сънищата ти се бяха променили. Вместо феи и самодиви, в тях нахлуваха разни момичета, които трябваше да покоряваш, а не те да те покоряват. Ти дори ги познаваше. Спри  дотук. Сънищата вече не ставаха и за разказване, а започнаха да се преплитат с реалността. Вече лесно можеха и да се поръчат на тепсия, но никои от тях не можеше да ти реши задачите по математика.

            По-късно намери друг да ти отговаря по друг начин. Ако имаш някакви проблеми, въпроси или търсения, отваряш Библията на произволна страница преди да заспиш. Точно на нея намираш отговора на въпроса си, нужно е само да го освободиш от метафората и да си направиш изводите. Веднъж, два, три пъти - работи! Не винаги този отговор ти харесва, но е толкова точен и на място, че не можеш да го пренебрегниш. Често след това будни нощи протичат в такива диалози, между теб и книгата - ти търсиш мекото на нещата, а то вече всичко минава през пътя на по-твърдото и суровото.

            В казармата вече почти спря да сънуваш. Въпреки това, трудно можеше да се отлепиш от леглото, и през 2-3 часа лягай-ставай, застъпваи дневален, караул...пак лягаи. Голяма анархия беше настанало с ритъма на живот. Времето така ритмично и бавно течеше, а денят се бъркаше в ноща. Понякога дрямката спохождаше бдението ти за някакви нарушители, докато дежуриш. Само спомените, цигарите и радиото успяваха да се борят до някъде с нея - все забранени неща.

 Първото никои не може да ти отнеме, само да ти го ограничи, като ти съкрати личното време или времето за сън. Най-много ЗКВ като си изчерпа квотата за непоряди, да докладва на старшината, че си държиш писмата под възглавницата или скатката, и старшината с големия си акъл да ги изхвърли в контеинера, че и да те накаже пред строя с три последващи нощи без сън (непоряд). Идва ти да удушиш пелтека, докато срича: "Д..вве...д..вааа....не, триии непоряда по служба!" Интересно, умника не казва къде трябва да си ги държиш? Може би в мешката при бойната готовност, заедно със снимките в тях.

Второто влиза в шапката, в ръкавела на шинела,или се крие в шепа...и издимява.

Третото като най-материална вещ веднъж заради това изхвърча от четвъртият етаж на плаца, а на цялата батарея бяха спрени отпуските от майор "Дисцип", защото трябваше да се разследва дали не слушам диверсионни станции. По нощите тогава някак добре се хващаше и чак Италия, ама аз си слушах само Джованоти, Рамацоти и подобни неща, а не някакви морзове от главата на майора. Тогава още не стоплях, че всичко това е направено така с цел да се почуствам по възможност повече виновен....а въображаемите диверсионни станции вероятно не бяха реалност и в главата на въпросния майор "Дисцип".

(Разжалван) Майор "Дисцип" беше само майор на тия негови години, а прозвището си дължеше на следния случаи:

Бил преди в НШЗО-то. Попитал го школник, вероятно натегач...дали куршум от пистолет може да пробие каската. Майора верен на правилото, че сто приказки не могат да заменят практиката, думнал каската върху главата на школника с 9 милиметровия си. След този нагледен урок, поднесен по неповторим и убедителен начин, му се наложило да ходи да преподава съвършенната си педагогика при по-неприхватливите, в дисципа на Плевен. Вероятно е бил много убедителен там, и после отново се е издигнал. Майор Дисцип беше много точен иначе. Имаше ли кражба, лъжа... така я разчебръстваше, че такова нещо повече никой не си и помисляше да прави.

Имаше един свестен капитан. Той ми беше намирал нееднократно радиото под възглавницата, докато спя. Или го гаси, или ме събужда и едно конско с предупреждение, и готово.

То не само моето радио беше излетяло на плаца. Моето беше "Селга", докараха ми ново. На тоя плац се бяха разбивали и Шарпове и Филипси. Е да, ама ареста тесен - не можеш вътре да затвориш много диверсанти. Тежко му на тоя дето съгреши, когато капацитета на ареста може да прибере още няколко. Тогава чичко Змей вероятно информиран за празнината, свикваше дивизиона на плаца, и вкарваше първия с разкопчан шинел. Казваше: "Ти що мръдна бе?...Не ти...не ти. Стоянов, изкараи третия отзад напред" (идеята беше, че все едно има основателна причина и избера точно определен човек)

Аз през ареста така и така не минах тогава. Минах между капките. Минах дори при хващане за тежко прегрешение, за което "чичко Змей" (ЧЗ) направо разкомандироваше школници.

Та нацелихме се, и станах приятел с брат на бивша моя любов (тя не била само моя разбрах при едно свиждане, ама тогава така си мислех - една от..). Така става при сантименталните хора.

Всичко ставаше вечер в общата стая докато се гледаха новини по единствената разрешена ТВ между 20.00-20.30. То хем единствена, хем тъпа. Старите фазани ЗКВ-та се забавляваха да раздават пощата през това време, като рекетираха нас новобранците, според зависи. Я лицеви опори, я нещо друго.  Тия като мене дето бяха натерсене на тая практика понякога ги сполиташе наказание от рода, да ти отворят пощата и да я прочетат на глас с ехиден театрален маниер на всички останали, докато другите се заливат от смях - особено натегачите. Та така се запознахме с него. Поляхме случая на една гарнизонна с коняк (особено аз, нали сме под час и трябва да има норматив), и после колкото и да пуфтяхме алкохолни пари по байра, пресякохме плаца с 5 минути закъснение. На плаца доволно ухилил кривите си зъби ни посреща самият "чичко Змей" (ЧЗ). Вероятно му е било скучно при жена му, или го е изгонила. Това е зам.командира на дивизиона! Той може да те тръшне където и да е из арестите, до второ пришествие. На първо време книжките ни отиват "на трупчета" в канцеларията му. Такова прегрешение изисква съответно изобретателно наказание. Това си е изключително интелектуална задача и иска време за размисъл! На въпроса дали съм пил, отговарям чинно:

- Само бира, другарю Майор.

- С ракия ли я пи бирата бе... я духни.

            Уви, коняка не може да се обърка дори с ракия при чуствителния му нюх. Зрението му също е чуствително, и забелязва как кривя крака (не щото не мога да ги държа прави, а щото ми се ходи до някъде). Та наказанието не беше арест, нямаше друго наказание, освен това, да ми се наложи да го чакам поне още половин час така, докато го измисли. Така и вероятно забрави да го измисли, или пък ареста беше пълен.

            Вероятно при други школници шаибата беше избила повече, защото след първата година преди да ни разкомандироват видях на практика какво значи "Къртене на мивки". Умивалника в стаята на ЗКВ-тата беше изкъртен в буквалния смисъл, че чак зееше дупка към съседното спално.

            Дали съм сънувал често или не в тази година така и не знам, но се радвах на съня като никога. Знам само, че през следващата със сигурност не сънувах, а бях се превърнал в пружинка и точно копие на съвършена машинка за тичане, стреляне, смятане на мерник-равник-ъгломер. В мислите ми бяха нахлули вече и грандиозни картини на разправяне с многочислени и гадни врагове.

Вече не ми се налагаше да карам подшасият да ме буди по няколко пъти без необходимост всяка нощ, само за да изпитвам единственото удоволствие от повторното заспиване. Имах и други удоволствия. Например да ставам преди новобранците и да ги скъсвам на бягане при физзарядката, като тичам пред тях, а те трябваше да не изостават. Това, щото така и така трябваше да ставам, а по този начин най-бързо се отърсвах от съня. Поне не се скатавах като хилавият ми фазан ЗКВ през първата година. Хем хилав на един шамар живот, хем гаден и изобретателен, ама баща му полковник, та..Ачо останал да "обучава елита" вместо да ходи по частите.

            Така или иначе казармата ме научи да си затварям очите пред много неща и да търпя - и пред хилави, и пред глупави, и пред умора, и пред студ. Вече не ми беше чудно защо при този пронизващ костите северен ДаГейСки вятър полковника не си пуска ушанката. Не му правеше впечатление, а ако го видиме така пред нас, и ние ще искаме. Нямах ресурс да се боря с всичко около мен. Ако възсанех срещу първата муха, резултатите щяха да бъдат трагични. Най-малкото щях да повторя кариерата на уважаваният от мен майор "Дисцип" в по-хард вариант. Там имаше и такива хора, които бяха минали трънливият път без да загубят всичко човешко. Цял живот в армията, и пак човек...посвоему.

            Лошото е, че така като си затваряш очите и не винаги ще идва и хубавият сън.

Животът взима своят дан още от първото ти пускане на арената, а колкото повече битки успяваш да печелиш, толкова повече рани трупаш и толкова по-малко розови сънища те спохождат. Дори да те споходят, тяхната връзка с реалността става все по-голяма, а парадоксите в съня ти са само дреболии от вида, че автобуса спира точно пред вас. Дори не е кораб, а само автобус.

            Когато ада се изправи пред теб с цялата си реалност, тогава виждаш колко илюзорен е бил в детските ти сънища, и че не можеш да го измислиш дори по-лош. Ако успееш да опазиш душата си тогава, или поне частица от нея... тогава добрият сън става на яве. Надявам се, да е така. Надявам се, да не ми се налага да го правя непрекъснато. Предпочитам да емигрирам в сънища, дори въображаеми, а реалността да бъде просто един часовник, върху чиито стрелки да тече измислено време и да мога да му се наслаждавам на несъвършенството, и да го сверявам по сънищата си. Уви, ако беше просто така, нямаше да имам и личен материал за сънуване.

Откъде тръгнах, а стигнах до прабаба ми.

Като казах "прабаба ми", та се сетих, че тя е знаела много от моите сънища, но си е имала свои.

Преди да си отиде, беше в някакъв неин сън, и с усмивка - преди доста години.

Викаше разни хора и имена, които нито бях чул нито познавах...а тя разговаряше с тях, и те я зовяха. Баба ми беше изумена, и ми казваше кои кои е от тях. Аз също бях изумен: Какви са тия хора и как витаят така, та могат да откъснат човека от реалността по такъв начин с дни наред! Ако ги търсиш за друго, сигурно няма начин да ти помогнат, или да си полафиш просто.

            Като намесихме привиденията, да се върна на полагаемата ми отпуска.Няма да забравя един сън, ако е било сън разбира се.

            Заспивам аз, а Шарп-а в хола в контакта. Контакта му вече позаголен от ползване. Става токов удар при това. Няколко пожара стават същата нощ. Аз спя в другата стая. Спя дълбок непробуден войнишки сън в домашни условия, докато прехвърча искрата. Нещо ме сепва, нещо ме кара да стана, вдига ме. Мене, които трудно можеха да го вдигнат за караул. Мене, които спеше и хъркаше непробудно в нощите под пещерата "Проходна" сам, а целият свод кънтеше...и приятелите ми след запои в групата на други, не можеха да ме събудят после, за да заспят и те без умножената по 1000 акустика! Скочил съм с нож в ръката на 5-тата минута чак, и се чудя що се заливат от смях.

            Ставам, и защо ли отивам в хола? Отварям вратата, и срещу мене лумва огън! Угасихме го. Един диван, стъкла, тапети, килим, Шарпа отидоха.....дори ТВ "Електрон"-а остана здрав, и дори още работи ако го пуснеш - с поизкривено от топлината табло.

Та премеждията преследват войника и в къщи, но тогава повярвах в приказката за ангел-хранител. Друг е въпроса, кога би ти помогнал. Когато сам реши, или когато трябва, а не когато му кажеш. Така е, за да те е страх, и да се комплексираш.

 Така съм се "комплексирал", че вече казвах на приятелка дето обичам не: "Обичам те", а "И да ме сънуваш, разбра ли". Тя пък ми казваше: 'Желая ти достатъчно'.

"Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното 'Довиждане!'
Приятели мои и любими - Желая ви ДОСТАТЪЧНО!!! Казват, че "е нужна минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш, и цял живот да го забравиш"

(c) Mobby_Dick