По пътеката на моето настояще стъпваш винаги, когато съм щастлива и намирам покой, но те няма, когато съм сама и плача, и се страхувам от всичко. По пътеката на моето щастие стъпваше само няколко пъти, но аз вече я кръстих на теб и никой друг не върви по тази пътека. Другите само идват и си отиват, а ти, ти си този, които искам да я върви.

Ще те боли по пътеката на моето бъдеще и ще става тъмно и студено, и ще вали. Диви зверове ще огласят понякога страховито твойте стъпки и никой няма да те закриля, защото по пътеката на моето сърце вървиш само ти и само ти можеш да стигнеш до края. По пътеката на моето желание те виждам как прекосяваш и най-трънливите склонове и там, където никой не е минавал от толкова много години сега минаваш ти и тръните недоволстват от величественото ти присъствие. Покланя ти се всичко, което расте по пътеката на моето очакване и ти казва “добре дошъл” единствений. Ти сигурен ли си, че искаш да продължиш по пътеката на моето ежедневие и да усещаш със сетивата си цялата красота и болка, която имам за теб? Ти знаеш ли, че ще загубиш собствената си пътека и аз ще загубя моята и ще станем две ничии пътеки, които молят да бъдат изминати? Ти знаеш ли, че няма съдба и поверия, а само избор и обич, и очите ми. Няма вина и възмездие, няма много и малко, няма нищо познато, нищо ново.

“Любовта е полет над бездна” ... и само ти знаеш това, но вече си летял и си обичал без мен и аз само мога да съжалявам за тогава, когато пропуснах да бъда щастлива с теб. Моята любов към теб е грях, от който и ти понякога не можеш да избягаш и се разкайвам и си признавам, че си мечтая никога да не избягаме от този грях и да те обичам, и да ме обичаш. И в тишината на нашата обич да се огледам в очите ти и да видя пътеката си – извървяна, ухаеща на всички пътечни цветя, които си ми подарил. Пътеката ми – споделена, изгубена в теб, най-щастливото изгубване, което си пожелавам.