Сърцето ми се изпълва с болка. Виждам как губя всичко, а не мога да направя нищо. Не мога да спра тъгата, не мога да спра да си отиде любовта. Трябва да продължа, но не искам... или просто не мога. Жалко е да виждам всичко това. Жалко е да виждам слепотата на някой, който не вижда колко давам, какво получава. Ами ако вече съм дала всичко?... повече нямам... Толкова много болка... А може би е за добро да изпитам всичко това. МОЖЕ БИ. Питам се вече чувствам ли нещо. Дали изгубих вече душата си? Чувствам ли се празна. Искам всичко да е както преди. Искам да си върна всичко, а нямам знанието и силите как да направя това. И сега, когато нямам нищо, само една безразборно ограбена душа, има ли смисъл в нещо? Има ли смисъл в живота? Мога да живея единствено с надеждата за далечното бъдеще, че всичко ще е същото, че отново ще сме заедно. Хмм... след толкова болка дали е възможно да е същото? Вече като те погледна дали ще се сещам за голямата любов или за самотните, тъжни нощи, изпълнени с сълзи и мъка? Прекалено много въпроси. Дали мога аз да дам отговор на тях? Дали ти може да дадеш отговор? Може би ни е страх да си отговорим. Но все пак вече нищо не губим. Единственото, което остана е мисълта в главата ми за теб, за това как те обичам, как вечно ще те обичам, как ти си ме обичал, а вече не, как бях различна за теб, как бях нещо друго... Щастлива съм, че дадох всичко това и не съжалявам. Съжалявам, че ти не го осъзна. Имахме добро начало... щеше да е чудно! Сигурен бъди! Никога не е прекалено късно това чудо да стане реалност!... и все пак с думи не мога да опиша това, което чувствам.