Пушекът дразнеше очите  ми и стичащите се парещи сълзи замъгляваха картината пред мен. Къщите, клатушкайки се като пияница, който с последни усилия се държеше на крака си, рухваха в оргията на огъня. Човеците стояха отстрани сломени в безпокойството и безнадеждността си. Планината се сниши и се гмурна в морето, за да освежи изгорената си плът. Морето изсъска недоволно и изплю в гнева си шепа морски народ. Нещастните същества, внезапно оказали се извън измерението, разцепиха диханието, отпускайки се безмълвно. Бавно умираха!

Дърветата полека коленичиха, не очаквайки милост, се превръщаха в купчина въглища, знаейки, че са безсмъртни за утрешния ден. 

Горският град опустяваше. Бягащите му жители отнасяха безветрието и тътнежа на ужаса. 

Огънят господствуваше!

Беше всесилен и го знаеше. 

Димът рисуваше пътя му и черните му краски тичаха ужасяващи, сграбчващи слънчевия миг. Пламъците изблизваха зеленината на поляните и крещяха на реката с глуха ярост, безсилни да я сграбчат. 

Водата, изплашена, не знаейки къде да се скрие, забави хода си и изтъня. 

Небето високо и безмълвно се простря, не интересувайки се от деня, изчакваше реда си. 

Човеците поеха пътеката на краката си, незнайна и пуста. 

Обещанието беше узряло, ала нямаха още знанието да го обрули. 

Земята беше ниско, толкова близо, че мирисът ù се бе просмукал в душите и тежестта ù сваляше очите надолу, забравяйки небесния простор. 

Птицата падна с прекършени криле, учейки се да пълзи. 

Лъвът, подвил опашка, скимтеше за трохичка смелост. 

Думите свършиха. Изнизаха се от ума, а устата, неспособна да ги спре, се отвори, вдишвайки отчаянието. 

Човеците бързаха да уловят разплетената нишка на съдбата, вярвайки в изхода на лабиринта.

Там, на билото на надеждата, стоеше Той.

Беше отворил палитрата и на статива го чакаше платното. Четката трептеше в нетърпението на мига. 

Той не бързаше. Галеше мига нежно и успокоително. Нетърпението полепваше по ръката му и се изпаряваше, не оставяйки следи. 

Човеците бяха още далеч. 

Той смъмри огъня и го вкара в клетката му. Изкъпа небето и го простря да съхне. 

Разреса поляната и напълни реката с вода. Почисти раните на планината и усмири морето. Събра морския народ, върна дъха му и го разпръсна да се весели. 

Човеците се вяха приближили.

Очите им се бяха залепили за земята, обирайки окапалите удоволствия.

Ситостта на глада се превръщаше в горчива капка, оставена да пари в желанието.

Човеците приближаваха билото.

Трудността на пътя смилаше твърдостта и краката спираха. 

Очите се откъснаха от земята, любопитни за новината.

Тогава Го видяха. Той ги очакваше - лъчезарен и топъл от обич.

Четката затича по платното.

Нарисува светлина в очите - човеците прогледнаха в деня.

Нарисува усмивка в сърцата - изля се песен.

Нарисува надежда в душата - засвириха фанфари за битка.

Нарисува победата и Човекът се изправи изпод пепелта на всекидневието - нов и неузнаваем.

Той нарисува света - едно късче мечта в ръката ни - за днес, за утре, завинаги!

                                                                                                     21 03 2001

                                                                                                      гр. Ретимно, о-в Крит